В заведението бяха само двамата Гошо и Пешо. Те се събираха заедно още от деца. Учиха в едно и също училище. Харесваха едно и също момиче, но никой от тях не се ожени за него.

Гошо успя да завърши университета, а приятелят му прекъсна втората година, поради неразбирателство с един от преподавателите и повече не не се върна там.

Пешо бе ученолюбиво момче, но не направи опит да се прехвърли в подобно учебно заведение по същата специалност, а започна веднага работа в едно близко предприятие. Беше много огорчен от случилото се.

Двамата често се срещаха и си бъбреха в известното кварталско заведение.

– Е на, виж каква стана тя, – мърмореше недоволно Гошо. – Приятелите ни се пръснаха по чужбина и от тях нито ни вест, ни кост.

– А, някои от време на време ми пращат по някоя картичка, – с задоволство отбеляза Пешо.

През изминалите години у двамата приятели бяха настъпили сериозни промени. И то не само външно.

– В живота  всичко ми е опротивяло, – тупна с ръка Гошо по масата. – Като погледна назад всичко ме отвращава.

– Какво се оплакваш? – смъмри го Пешо. – Ти поне завърши. Направи голяма кариера. Колко много ти завиждах за това и не само аз, а сега си ми се разхленчил.

– Цял живот се стремях да бъда независим, – въздъхна дълбоко Гошо, – не участвах в партийните борби, те изобщо не ме вълнуваха, …

– Партизанщината е една от най-големите язви на страната, – прекъсна го Пешо.

– Погледни само какво става край нас,  – махна с ръка неопределено във въздуха Гошо. – Като се даде власт на някоя партия или на няколко, които са се „коалирали “ цялата администрация се сменя от министър председателя до последния чиновник в даденото ведомство.

– И какво си викат, – започна иронично Пешо, – „Сега ни е времето. Дай да се награбим, колкото се може повече, за да имаме после, когато останем в опозиция“.

– Истинска мръсотия, – възмути се Гошо. – Нали сме в Европейския съюз, а какво всъщност правим?

– Някои се оправдават, че видиш ли, некомпетентните маси му пречели да покаже на какво е способен.

– Да бе, за всичко, което става, те е нямат никаква вина!

И двамата знаеха, че с приказките си нищо не допринасят за по-добро, но по този начин разтоварваха нервното си безпокойство от несигурността на утрешния ден.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.