Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

Ако понякога сте имали проблем при готвенето на гъби, може би съветите, които  ви предлагам да ви свършат работа за в бъдеще.

Почистените гъби няма да почернеят, ако ги сложите в подсолена вода и добавите малко оцет в нея.

Сушените гъби накиснете за няколко часа в мляко, като добавите към него сол.

И те ще станат също като свежите гъби.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……