Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Стигнаха до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше не много висок водопад. Той обливаше скалите и образуваше в подножието малко езерце с прясна вода. Почувстваха се благословени и преливаха от радост.

– Казах ви, че трябва да имаме вяра  – каза назидателно Ангел. – Бог ни доведе тук. Той няма да ни остави.

В оазиса имаше палми с фурми и храсти с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода. Те имаха формата на звезда.

Наблизо беше и малка горичка с черници. От листата им се носеше жуженето на осите и се долавяше пърхането на водните кончета.

Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лек бриз, който бе спокоен и нежен.

– Добре е да останем в това закътано място, – възторжено предложи Ангел.

– Ти не осъзнаваш, че в такива жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаме вода и храна, – каза Марта.

– Завистта си е завист и е присъща на хората, – започна философски да разсъждава Ангел на глас. – Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. По-добре е човек да бъде бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност.

– Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите извън оазиса, – обади се Марта.-  Или да бяхме продължили още навътре в пустинята, следвайки следите на дивите камили.

Но Ангел се боеше от пустинята затова каза:

– Нека да останем тук, където  е по-безопасно.

Марта се боеше и предчувстваше, че нещо ще се случи. Имаше чувството, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница.

Мина известно време и една змия пропълзя в пясъка пред краката ѝ

Тя  сподели страховете си със Сара и предложи:

– Хайде да се преместим.

– Има хора, влезли в пустинята преди нас, които никога не са се върнали – прошепна Сара. – Обикновено били изоставени от другарите си и били погълнати от дивите зверове. Други били победени от глада и жаждата, а трети били отвлечени и поробени от месните племената. ….. Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

– Ако си тръгнем, означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост.  –  продължи да настоява Ангел. – Тук ще се чувстваме добре.

Щом Марта погледна към останалите, които си подвикваха щастливо, докато се гонеха под палмите, в миг забрави страховете си.

Останаха там, където имаше вода и храна, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиени, привлечени от прохладата на водата, както всички зверове в пустинята.

Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата още  нещо, което бяха пренебрегнали. Нощем хищниците издаваха звуци, от които им настръхваха косите, но те кладяха огън и се завиваха през глава.

Малко хора минаваха оттам, напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха. Тя бяха достатъчно мъдри да не останат на постоянно място в тези несигурни времена, защото ако не зверове, то хора можеха да им напакостят.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.