Експертите от Американската психологическа асоциация предлагат да се смята, че вярата в Бога е психическо заболяване.

Подобен извод те направили след проучването, което е продължило в продължение на 5 години.

Няколко години американските психолози внимателно наблюдавали много религиозните хора, които вярват в съществуването на висша сила и влиянието на тази сила върху способността на човека да взема осъзнати решения.

Изследователите стигнали до извода, че вярата в Бога се явява разновидност на психично заболяване.

Наблюденията „показали“, че религиозните хора често страдат от параноя, тревожни разстройства, емоционална нестабилност и халюцинации. Проучването установило, че религиозни хора с влошено здравословно състояние считат, че Бог е жесток, а тези, които го възприемат като добър, обикновено не страдат от някакви заболявания.

За да илюстрира своите констатации, професорът по психология д-р Лилиан Андрюс цитирал пример със Свидетелите на Йехова, които отказват кръвопреливания, при никакви обстоятелства, в замяна на това те умирали. Според професора, тези хора трябва да бъдат обявени за психически нестабилни и да ги лишат от способността им да вземат решения за собственото си лечение.

Ако това предложение се реализира в живота, лекарите ще могат насила да лекуват религиозни фанатици, които отхвърлят някои видове терапия поради духовни съображения.

За признаци на психично заболяване или неосъзнаване на реалността, д-р Андрюс смята някои твърдения на хора, които казват, че притежават способност да лекуват и възможности „да се свързват пряко с Бога.“

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Енергийната криза в началото на 70-те години, принудила правителството на Холандия да се забрани осветяването на витрините на магазините.
Бижутер от град Рурмонд това положение не го устройвало.
На улицата близо до витрината на своя магазин той поставил малък генератор, който се задвижвал с ръчка.
Така, който искал да види осветена витрината, трябвало да повърти ръчката.
Излишно е да се казва, че всяко момче, което минавало край витрината, завъртало ръчката.
Така знанията по психология помогнали на изобретателния бижутер, да направи отлична реклама на магазина си.

Всички са чували твърдението, че смехът е най-доброто лекарство. Ако това по-рано е било предположение, то днес е научно доказан факт, който се използва в западната медицина.
Например, американските центрове за лечение на ракови заболявания са направили смехотерапията един от компонентите за комплексно лечение на пациентите.
Здравната психология е пряко свързана със смеха.
Такова лечение се провежда в групи, където съвместната радост сближава хората, дава им подкрепа, надежда и им помага се отвлекат от лошите мисли и неприятни ситуации.
Смехът е физиологически израз на отлично настроение. Той увеличава производството на ендорфини (хормони за добро самочувствие), които подобряват цялостното здраве и намаляват физическата болка.
Тези фактори са от особен интерес за пациенти с ракови заболявания, за които болка е сериозен проблем.
Освен това, има научни доказателства, че смехът има положителен ефект върху имунната система, повишава имунитета.

Рано сутринта Петров тръгна на работа. Изведнъж усети, че стомахът му се бунтува, явно непоносимо гладен е.
Пристъпи бързо към една бутка и си купи сандвич. Седната на пейката и започна с удоволствие да поглъща храната.
Срещу него застана куче и го гледаше с тъжни очи. Петров се смили над животното, откъсна парче от сандвича си и му го хвърли.
Кучето дойде, помириса го, побутна го с лапа, но изобщо не го захапа.
Петров погледна остатъка в ръката си и изгуби желание да го изяде до края.
„Кой знае какво са сложили вътре, – помисли си той, – щом и кучето не иска да го яде“.
Стана, хвърли останалото от сандвича в най-близкия кош за боклук и тръгна. Чу шум зад себе си.
Когато се обърна не повярва на очите си. Кучето бързо бе скочило в коша, разравяше го. Измъкна остатъка от неговия сандвич и спокойно седна на задните си лапи да си го хапне.
– Това куче в институт трябва да се изпрати, – засмя се Петров, – приложна психология трябва да преподава там.