Много хора изпълниха балната зала.

Празнуваха годишнина от създаването на благотворителна организация с нестопанска цел.

Бяха се събрали да почетат онези, които съдействаха за появата и развитието на тази организация.

Един от основателите сподели:

– Бяха дадени хиляди доброволчески часове и милиони средства, но ние не бихме успели без помощта на Бога.

Друг каза:

– Организацията процъфтя не благодарение на човешките усилия, а защото Бог се грижеше за нас.

Правилно е да отбелязваме постиженията си, но в същото време е нужно да отдаваме слава на Бога.

Успехите в живота ни са чрез Господа и за Негова прослава.

След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.

На Никола му предстоеше среща със световно известен пианист. Това бе вълнуващо и смущаващо за младежа.

Той израстна потопен изцяло в музиката. В дома му всички свиреха на поне един музикален инструмент. Самият той свиреше на цигулка и пияно, но по-често бе солист в църква или пееше на празници или организирани концерти по случай дадени събития.

Никола бе възхитен от новата му предоставена възможност.

– Мечтите ми се сбъдват, – казваше си Никола, – може би това е моят шанс, да се изявя на световната сцена.

Когато се срещна с пианиста, се оказа, че макар и известен изпълнител, той слабо говореше английски.

Освен това се получи нещо доста интересно.

Пианистът предложи:

– Вземете това виолончело и свирете.

Като същевременно нареди нотни листове пред него.

„Никога не съм свирил на виолончело“- помисли си Никола.

Но преди да каже каквото и да е, пианистът го подкани:

– По-смело, младежо! Аз ще ви съпровождам.

Никола изтръгна няколко звука от инструмента, опитвайки се да имитира това, което знаеше от обучението си по цигулка, но нищо не се получи и двамата се разделиха.

Изведнъж като събуден от дълбок сън Никола извика:

– Защо не му казах, че мога да пея?!

Бог ни въоръжава, за да развиваме нашите природни таланти и духовни дарби.

Нека използваме това, което Господ ни е дал, за да Го почетем и да служим на другите за  Негова прослава.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.