Автомобилист от провинция Анхой, Китай, забелязал как сътрудник от пътната полиция, изпълнявал своите задължение, а през това време валял много силен дъжд.

Шофьорът си казал:

– Този млад човек е може би връстник на сина ми.

И той си представил собственото си момче, как стои на дъжда и няма възможност да се скрие някъде.

Мъжът минавайки край подгизналия полицай, леко забавил колата си и изхвърлил през прозорчето на автомобила си чадър.

Полицаят вдигнал подаръкът и навярно се е възползвал от щедростта на шофьора.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.

На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.

При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….

На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница  била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.

Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.

Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.

Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.

– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.

Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.

Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.

– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.

И той доволен запял фалшиво  популярна унгарска мелодия.

– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….

– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …

– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!

Елена се озърна плахо и влезе бързо в местната клиника.

– За преглед ли? – попитаха я на рецепцията.

Елена само кимна с глава, тъй като не знаеше какво да каже. Тя беше много уплашена.

– В коридора, третата врата в ляво, – упъти я жената зад прозорчето.

Елена тръгна бавно и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Когато стигна посочената врата видя, че няма никой наоколо и плахо почука на вратата.

– Влез, – чу се глас от вътре.

Елена бутна вратата и влезе.

– Здравейте! – каза мъж на средна възраст с бяла престилка.

В отговор Елена смотолеви нещо подобно на поздрав. Лекарят усети, че жената срещу него е притеснена.

– С какво мога да ви помогна? – попита той.

Елена посочи малък белег и каза:

– Там е зашит чип.

Лекарят не ѝ повярва и си помисли:

„Горката жена, сигурно е превъртяла. Навярно е преживяла нещо тежко, което е спомогнало да я разстрои“.

– Наистина има чип, – настоя Елена на своето.

Лекарят, за да я успокои и каза:

– Сега ще отидете да си направите рентгенова снимка и след това двамата заедно ще погледнем, дали има нещо там.

Елена разбра, че не ѝ повярва, но се подчини и отиде до стаята до която я прати лекарят.

– Идете в стая номер 9, с тази бележка, – каза лекарят.

И той и подаде къс хартия, на който бе упоменато, че е необходимо да се направи рентгенова снимка на посоченото място.

Когато, Елена му донесе резултата, лекарят ахна:

– Вътре наистина има нещо, – каза замислено той.

Без да отлага той бързо отстрани нещото и остана изумен. В ръцете си държеше радиофар използващ технологията RFID-Chip.

Обикновено такива устройства използват собствениците на котки и кучета, които се страхуват да не изгубят любимците си. За първи път той виждаше такова нещо поставено на човек.

– От къде имате това? – попита лекарят.

– Аз изкарвам прехраната си като проститутка – наведе глава Елена. – Да работя това ме накара моя приятел. За да знае къде се намирам през цялото време, ми приши този чип …

– Защо не се обърнахте към полицията? – попита лекарят.

– Страхувах се, – каза съвсем тихо Елена, – той контролираше всяка моя стъпка.

– Как успяхте да дойдете тук? Той знае ли къде сте сега?

– Разболях се и той ми разреши да дойда до клиниката …

Лекарят веднага се обади в полицията.

Елена беше спасена, а нейният сутеньор попадна зад решетките.

Лекарите играят важна роля в борбата срещу трафика на хора, защото те са в състояние да спасят жертвите на тази срамна търговия.

В края на краищата, 87,8% от жертвите рано или късно се обръщат към лекарите за помощ.

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!