Мъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.