Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Така или иначе, в нашите разговори обсъждаме едни или други хора. Това могат да бъдат роднини, приятели, началника на работата или някоя знаменитост от телевизионните програми.

Децата чуват всичко и го възприемат буквално.

Ако дъщерята чува, че майка ѝ през цялото време ругае и оскърбява баща ѝ, тя ще израсне със същото отношение към мъжете.

Ако синът гледа как баща му унижава майка му, когато порасне за него жените ще бъдат хора от втора категория.

Даже един скандал между родителите може да нанесе тежка психическа травма и да измени представите на едно дете за взаимоотношенията между жени и мъже.

Ако ние зад гърба на другите ги ругаем, а когато ги срещнем много любезно се отнасяме към тях, детето ни ще лъже и ще израсне като лицемер.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Забавен случай станал в Маринския театър по време на репетицията на операта „Франческа да Рамини“.

Желаейки да блесне, Фигнер се обърнал към диригента с молба да даде възможност във военния марш, когато на сцената маршируват статистите, отправящи се в битка, да се направи фермата – увеличение на нотата си бемол.

– Не! – решително казал диригентът.

– Но защо? – изненадал се Фигнер. – Нали ще бъде красиво…

– Разбира се, скъпи приятелю, – съгласил се диригентът, – но как ще маршируват войниците под тази музика? Докато вие държите фермата, те трябва да стоят на един крак!