Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Симеон се съгласи да попълни два поредни теста.

Казаха му:

– Ще правим проучвания сред младежите. Би ли участвал в подобно изследване?

За него това нямаше значение, защото щеше да получи нещо в замяна, а то бе много изкушаващо.

Взе първият тест и се зачете:

– Кои са най-богати мъже в света? Изброй десет от тях.

– Един двама най-много до пет може, но чак пък десет, – намръщи се Симеон.

Следващите въпроси съвсем го объркаха.

Те изискваха: осем души спечелили Нобелова награда; последните десет носителя на Оскар за най-добър филм, пет спечелили купата на ….

– О, не, – отчая се Симеон. – Аз да не съм енциклопедия. Съмнявам се, че и тя може да отговори на всички въпроси.

Когато взе теста на Симеон, мъжът се усмихна и попита:

– Успя ли?

Симеон само поклати глава, а мъжът продължи:

– Изненадващо колко бързо забравяме, нали? И това не са второстепенни постижения. Тези хора са най-добрите в своите области.

Симеон само повдигна безпомощно рамене.

– Не се отчайвай, – каза мъжът, – вярвам, че със следващия тест ще се справиш по-добре.

И това наистина беше така.

Симеон прочете първите редове, засмя се и започна да пише бързо.

А те бяха от рода на: С кои трима души, обичате да прекарвате времето си? Споменете десет човека, които са ви научили на нещо полезно. Посочете петима приятели, които са ви помогнали в труден момент. Избройте няколко учители, които са ви помагали в училище …

Е, нещата тук вървяха много по-леко.

– Този тест наистина не ме затрудни, – призна Симеон, когато предаваше листовете си.

– И какъв е според теб урокът? – попита мъжът.

– Не съм се замислял за това. Не знам, – отговори бързо Симеон.

– Хората, които имат значение, не са тези с пълномощията, а тези, които имат загриженост.