Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Това се случило през ХIХ век. В онези времена един от английските лордове, поради някаква своя прищявка, завещал семейните бижута на семейството на два музея. Единият се намирал в Лондон, а другия в Санкт Петербург.

След смъртта му неговият племенник решил на всяка цена да прибере семейните бижута.

В нощта на Рождество скъпоценностите били откраднати в Русия.

Инспекторът от полицията заподозрял племенника. След няколко дена неговият помощник дошъл в кабинета му разстроен и казал:

– Очевидно сме се излъгали. Току що получих вестник от Лондон, а там е написано, че нашият заподозрян е задържан за ограбване на английски музей.

– Какъв е проблема? – попитал инспекторът.

– Според журналистите, кражбата е направена на 25 декември. Така че племенникът на лорда не може да дойде за толкова малко време в Санкт Петербург и да извърши другата кражба.

– Защо? Мисля че крадецът е хванат. Вие забравяте, че …..

За какво е забравил помощникът на инспектора?

Щом се е досетил един инспектор, защо и вие да не можете? Време е да напрегнете мозъка си.

Ще ви подскажа малко. По това време са се ползвали два календара юлиански и грегориански, оставам другото сами да откриете.

За неуспелите и тези, които не искат да мислят ето и отговора:

До 1918 г. в Русия са използвали юлианския календар, а по това време в Европа са употребявали грегорианския. За това крадецът е могъл да извърши две престъпления в „един ден“.

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.

По прищявка на един от наследниците на херцог Алба, който искал да има вещ, която никой нямал в света, парижкия механик Биллете през 1837 г. за 280 хиляди франка направил удивително устройство.
Това бил универсален астрономически часовник. В него се съчетавали три отделни устройства.
Първото е астрономическо и показвало движението на Земята и другите планети около Слънцето.
Второто е хронологично и представлява механично действащ календар.
А третото е географско. На 36 циферблата със стрелки се отчитало времето по часове и минути в най-големите градове на света.
Ако гледате този часовник можете да разберете колко е часът в момента в Лондон, Вашингтон, Рим, Париж, ….
Часовникът дава информация за различните дати по грегорианския, юлианския, мохамедански и много други календари.

Чистоплътността е един от показателите на нашата цивилизация. Ако преди няколко стотин години, редовното пране и миене са се разглежда като привилегия или прищявка, то днес човек да ходи с непрани дрехи е неприлично.
Защо да перем дрехите си използвайки предимно химически препарати? Не може ли без това?
Лиза Мари Бенгтсон завършила едва вчера, а сега дизайнер сериозно се е замислила над тези въпроси. Това довело до създаване на „Bye Bye Laundry“ или „Довиждане пералня“.
Новото въведение включва вместо миещи препарати и автоматични перални обикновени закачалки за дрехи. Вместо редовно пране на дрехи в пералнята, изразходвайки средства и време, Лиза препоръчва да ги държите между периодите на интензивно използване в специални стелажи, съчетани с контейнер, пълен с активен въглен адсорбент. Според дизайнерът, свежи дрехи могат да бъдат поддържани, ако ги спасите от характерен мирис, натрупани по време на носенето.
Всяка дизайнерска закачалка се състои от телена закачалка и дървена основа, на която се закача стъклена камера. В нея се намира активен въглен специално обработен с кислород, за да увеличи порьозността и възможността за улавяне на миризмите.
Ако няколко дена дреха се държи на такава закачалка, миризмите от нея ще изчезнат и тя ще бъде свежа. Тук не става въпрос за дрехи замърсени с видими петна, отнемането на миризмата едва ли ще премахне петната.
Всичко това за сега е проект, но може скоро да излезе и на пазара.