В съвременната политическа карта на света има повече от 250 страни. Точният брой на туристическите райони и забележителни места на планетата, не се поддават на никакви изчисления.
Такава огромна география създава безкрайно поле от възможности за почивка. Избирайки маршрут за почивка, ние се ограничаваме само от бюджета и фантазията си.
Въпреки разнообразието от места, мнозина продължават да избират горещия Египет, слънчевата Турция и екзотичния Тайланд.
Но впечатленията от пътешествията по масовите маршрути не може да се сравни с чувствата на откривателя и изследователя на неизвестното. В света все още има хиляди интересни, непосетени от туристите места.
Такъв е и Ел Джем в Тунис.
Този амфитеатър лесно може да се сбърка с колизеума в Рим. Но за разлика от последния, тук няма тълпи от туристи.
Амфитеатърът може да събере 30 хиляди зрители и се е смятал за третия по големина в Римската империя.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Слънцето залезе и приключи съботната почивка. Жените трябваше да купят ароматни прахове и мазила, от които да направят сместа за балсамиране. За това посещението на гробницата беше отложено за следващия ден.

Те не знаеха за стражите, но ги безпокоеше мисълта, как ще отвалят камъка.

Мария Магдалена дойде преди другите. В предутрения мрак, тя дойде до гроба и се спря объркана. Камъкът беше преместен. Какво е станало?

През това време пристигнаха Саломея с Мария Клеопова. Погледнаха в пещерата и се убедиха, че е празна. Магдалена се разплака и изтича при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната новина:

– Взели са Господа от гробницата и не знаем, къде са го положили.

Петър и Йоан бързо излязоха от къщи, където се уриваха и побързаха към гроба.

Първоначално двамата бягаха заедно, но после Петър изостана. Йоан първи стигна до пещерата и видя, че Магдалена беше права. Юношата се наклони към отвора на пещерата, но не му стигаше решимост да влезе.

Най-накрая пристигна и Петър, той едва си поемаше въздух, но той не беше от хората, които дълго размишляват, затова продължи напред без да спира и влезе в пещерата. Това насърчи Йоан и той последва Петър.

На каменното легло видяха савана и покровът за лице.

Погребаният беше изчезнал.

Петър и Йоан се страхуваха да разпитват и да търсят тялото на Исус. Те се отправиха обратно към града в пълно недоумение. Изглежда някой е решил да се подиграва с тях до самия край …..