Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.

Живееше някога един художник. Нека го наречем Милен. Рисуваше картините си вдъхновено, влагайки всичко от себе си.

Ще попитате:

– С какво се е отличавал толкова от другите, че го споменаваш?

Не можеше да се отрече, че има дарба. Той изписваше прекрасни образи на платната си, но …

Милен притежаваше тайната за приготвянето на невероятно червена боя. Никой от другите художници, не можеше да я имитира.

Какво ли не правеха колегите на Милен, за да открият тази тайна, но всичко бе напразно.

Тази мистерия си отиде с него.

Когато Милен умря, приятелите му откриха дългогодишна рана близо до сърцето му.

– Странно, той никога не се е оплаквал от това, че има някакво нараняване, – отбеляза един от тях.

– Раната не е заздравяла, – обади се друг.

– Навярно не ѝ е обърнал внимание, – предположи трети.

Четвъртият от групата се бе замислил сериозно. Изведнъж вдигна глава и разбули тайната, която ги бе измъчвала през всичките изминали години:

– Мисля, че това е източникът на неподражаемият нюанс в червено, недостигнат от никой друг в картините му.

Не се извършва нито един подвиг, не се достига нито едно голямо постижение и не може да се направи нищо ценно в този свят, без знанието за това, каква е цената на пролятата кръв.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.