Мартин бе още дете. Той бе едва на седем години, но баща му обичаше да го взима със себе си на разходка.

Една вечер двамата решиха да отидат до известната пицария, която се намираше в квартал, известен с множество грабежи и убийства.

Докато чакаха, Мартин отиде към ъгъла на помещението, където грамаден Голиат в кожи и с вериги по себе си играеше боулинг.

Когато гиганта задвижи диска, за да събори кеглите, Мартин спря топката и я пусна до края. Голият му изръмжа и отново плъзна друг диск. Момчето пак го хвана и му предаде друга посока право към масата кегли.

Великанът приближи Мартин, сумтейки и кипейки, като разбеснял се бик. Момчето отстъпи уплашено назад. Тогава бащата на Мартин застана между него и Голиат и спокойно попита исполина:

– Имаш ли нещо да кажеш на момчето?

Голиат се отдръпна и обърна гръб на Мартин, обезсилен да направи каквото и да е, въпреки яростта и гнева си.

Така става и с нас. Когато силите на дявола се стоварят върху ни и от ноздрите му започне да се издига дим от ада, нашият небесен Отец застава пред нас и казва:

– Ако имате да му казвате нещо, първо го кажете на Мен.

Противникът е обезсилен. Той не може нищо да ни направи. „Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния“.

В такива моменти не ни остава нищо друго освен да благодарим на Бога за Неговата Божествена намеса.

Започнаха нов строеж. Тук преди нямаше нищо. Пустош. Вятърът гонеше сухите клони и листа. Всеки пожелал да се промъкне през това място оставаше част от дрехите си по драките, а ръцете и краката му се покриваха с кървящи драскотини.

Мястото бе разчистено и дойдоха работници, строителите на бъдещото съоръжение. Фургони не бяха докарали и хората спяха в палатки или на открито. Времето бе топло.

Ръководителят на строежа погледна новата група работници и им нареди:

– Започнете да копаете тук 10/3/2.

Мъжете веднага се заловиха за работа, само един от тях започна да мърмори под носа си:

– Винаги става така, Адам и Ева съгрешиха, а заради тях сега трябва да копая. Ако не бяха се провинили, сега щях да си почивам и нямаше да огъвам гръб.

Ръководителят на строежа го чу, дойде при работника и го покани в палатката си.

– Разполагай се тук удобно, – каза му той. – Гледай телевизия. Взимай си ябълки, ананаси и банани от масата и яж, колкото ти се иска. А тук в чинията има и печено, можеш да опиташ и от него.

Работникът изненадано погледна шефа си, но нищо не каза.

– Имам само една молба към теб, – началникът на обекта присви вежди и спокойно продължи, – всичко можеш да ползваш и вземаш, само не отваряй ето тази книга.

– Че за к’кво ми е? – повдигна учудено рамене работникът.

Останал сам мъжът се наслаждаваше на дадената му свобода, какво ли не гледа по телевизията, опита от всички плодове, дори от печеното си похапна, но върти, суче, очите му все в забранената книга.

– Е, не каза, да не я докосвам, – мъжът започна да се самоуспокоява, подтискайки желанието да отвори книгата. – Рече само да не я отварям.

Приближи до нея и боязливо прокара пръсти по грапавата корица.

– Погледни, какво толкова ще стане, – мъжът долови тихо гласче, – никой няма да те види!

Работникът започна да крачи из помещението, а това немирно гласче не спираше да го подканя. Накъдето и да тръгнеше из палатката мъжът спираше пред книгата и я докосваше.

– Че кой ще ме види! – каза си мъжът, – всички са навън и работят.

Работникът не се стърпя и отвори книгата.

В нея лежеше бележка, на която пишеше:

„Грешнико, иди да работиш!“

Работникът наведе глава. Излезе от палатката, взе една лопата и се упъти към копаещите, които бяха вече преполовили работата.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!

Вратата на магазина леко се отвори и се чу радостен възглас:

– Честит празник!

Всички глави моментално се обърнаха към врата. Там стоеше дребничка жена, чийто коси времето не бе пощадило и ги бе покрило с едва забележима бяла паяжина.

Нейното лице грееше, а неотразимата ѝ усмивка веднага спечели симпатиите на чакащите.

В магазина бяха само жени, хванали здраво торбите, които скоро щяха да натежат след пазаруването.

Чу се мощен одобрителен отклик:

– И на теб да е честит!

– То добре, че сами се поздравяваме, – обади се баба Въла. – Я някой се сети за нас, я не.

Кака Съба се усмихна широко:

– Вчера влизам в магазина на центъра. Там бяха пуснали много красиви цветя. Имаше и в малки саксии. Цялото помещение ухаеше.

– А да си забелязала, – намеси се леля Димитрина, – поне един мъж, там да избира цветя?

– Наистина, само жени бяха, – съгласи се Съба.

– Не чакайте от мъж, цвете да ти подари, – намръщено отсече Николета.

– Та нали е празник на жената, – ококори очи Станислава, – поне по едно цвете да ни поднесат.

– Чакай, че си нямаш работа, – каза Славена. – Моят щом стане дума за 8-ми март казва: „Щом е ден на жената, жените трябва да черпят!“

– Е не всички са такива, – дочу се тънкото гласче на Валя.

Тя бе млада булка и мъжът ѝ във всичко гледаше да ѝ угажда. Не всеки ден може красавица като нея, да се съгласи да ти стане жена!

– Снощи, – продължи Валя, – Борката едва дочака 12 часа, за да ми честити празника.

Жените в магазина я погледнаха завистливо и всяка поотделно въздъхна дълбоко, като си каза: Ех, да беше и моя такъв!“

– Мъже, какво да ги правиш, – засмя се магазинерката. – Какъвто и празник да дойде, все те трябва да намажат нещо.

Обстановката се разведри и жените се засмяха.