Атила е последният и най-могъщ владетел на хуните. Управлявал е най-голямата европейска държава по това време. През неговото управление хуните са най-голямата заплаха за Източна и Западна римска империя.

Атила не е символ, нито прякор на хунския вожд. Самото име е обект на спорове.

Някои мислят, че името Атила идва от готски от атил – баща и ла – умалителна частица или „малък баща“. Хуните са били със азиатска кръв и са били по-дребни от готите.

Според описанията на Прис, Атила е бил нисък, но харизматичен водач и абсолютен владетел на хората си. Бил е тиранин и безмилостен воин.

Понякога е използвал определени стратегии с цел да опази хората си, но в зависимост от целта си той е изпращал коницата си срещу силно укрепени позиции и е приемал огромни загуби като цена на победата си. За това малко вероятно е да е бил „малкия баща“.

Хунският език е бил най-близо до този на дунавските прабългари. На този език „атила“ идва от „баща“ и „земя“ и може да се преведе като „бащата на земята“.

Това много повече подхожда на хунския предводител, който е трябвало да носи победи и благоденствие на народа си.

Храната и бутилката вино пристигнаха скоро. Но никой от тях не започваше да се храни. Гледаха се внимателно и се изучаваха. Максим беше с руси прави коси и кафяви топли очи, а Нора  с буйна червена коса и зелени искрящи очи.

– Мога ли да ви задам един личен въпрос? – подходи малко плахо Максим.

Нора само кимна насърчително с глава.

– Не сте били омъжена до сега, нали? – впери изпитателен поглед Максим в нея.

– Не, това шокира ли ви? – засмя се Нора.

– Изненадва ме, – Максим се наведе напред. – Вие сте хетеросексуална жена почти на 45 години, нима никой до сега не ви е предлагал брак?

– Мислите, че нещо не е наред със мен ли? – закачливо попита Нора.

– Да, любопитен съм да разбера причината, – засмя се Максим.

– Сигурно си мислите, че съм много лесна плячка, – присви очи Нора.

– А, защо не?

– Много мъже са си го мислили, но като са ме гледали от разстояние.

– И какво ще видят, ако са ви наблюдавали по-отблизо?

– Аз не съм като повечето жени, – смело заяви Нора.

Максим изрази нямо учудване.

– Обикновенно става така, – започна някак тягостно Нора. – Срещам мъж, красив, преуспяващ, независим. Лекар, банкер, бизнесмен няма значение какъв е там. Той изгаря от желание да излезе с мен. Имам работа, мнозина я смятат за очарователна. Първоначално той се хвали с мен пред приятелите си. Харесваме се. Ставама интимни. Но аз получавам важна поръчка от работата си и заминавам за Бразилия, Босна, Египет или някъде другаде и когато се върна след две или три седмици, той решава, че от връзката ни нищо няма да излезе.

– Защо мислиш, че става така? – загрижено попита Максим.

– Защото те искат да са на най-високата позиция. Искат да са с мен, но реалността се разминава с очакванията им. Те не харесват, че изкарвам повече от тях и че моята работа е е много важна.

– Вие изглежда сте си самодостатъчна и мъж не ви е необходим, – заключи Максим.

– Не, не е така. Исках с този, който се събера, да уважава това, с което се занимавам, да ме подкрепя, аз същото щях да направя за него. Не мога да се затворя в къщи, да бъда само домакиня и да отглеждам деца. Мисля, че бих могла да се справя и с двете, да работя това, което обичам и да се грижа за съпруга и децата си.

– Май не си вярвате много на това? – заядливо каза Максим.

Нора искаше да му обясни, да ……, имаше ли смисъл и той мислеше като всички останали мъже.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

Дори и да сме уверени в истиността на една или друга позиция, ние отстъпваме от нея, страхувайки се от неприятни последици. Ако положението е благоприятно за нас, ние ще го отстояваме. Но при най-малкия риск, свързан със защита на убежденията ни, които ние смятаме за правилни, предпочитаме да се отдръпнем.
Това изобщо не прилича на поведението на първите християни! По цялата Римска империя те дръзновенно са провъзгласявали Евангелието пред връждебности, преследвания, презрение и даже смърт.
Може би ти няма да се сблъскате с рисковете на първите християни или гоненията и мъченията на последователи на Христос на някои места в днешно време, но не ставайте малодушни и не се предавайте на страха.
Помнете: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.