Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Все още не е известно какво точно се е случило през 1692 г. в град Салем, Масачузетс, САЩ.

Момичетата и девойките в града започнаха да се държат като луди. Те крещели, издавали нечовешки звуци, правели странни пози.

В резултат на това хората в града решили, че вещици са развалили момичетата. Няколко обвинени за виновни били хвърлени в затвора, а след това екзекутирани.

Разследването продължило почти една година и това бил истински лов на вещици. 19 души били обесени, един мъж бил смазан с камъни и около двеста души били лишени от свобода. Всички те били обвинени в магия.

И така, какво е причинило лудостта на тези млади жени?

Учените не са единодушни. Някой смятат, че това е отравяне, поради което у момичетата са се появили халюцинации. Други смятат, че са заболели от особена форма на енцефалит.

Всички големи производители на матраци декларират интелигентност и адаптивността на своите продукти. За всяко нововъведение потребителят плаща повече пари.

Какви решения са взети за по-здрав сън?

За да отговорим на този въпрос, трябва да разгледаме вътрешността на матрака.

Разнообразието се свежда до наличието или отсъствието на пружинно устройство. В първия случай става дума за пружини с нова форми.

Например, в някои модели има пружини с форма на пясъчен часовник, пружини с различна плътност на витките в центъра и по краищата. От една страна расте количеството пружини на квадратен метър, повече от 2 хиляди пружини в единичен матрак.

От друга страна производителите се стремят в един пружинен блок да съчетаят пружини с различна дебелина на проводниците, за да осигури необходимата подкрепа за различните части на тялото. Така са се появили пет, седем, и единадесет зонални матраци.

И накрая още едно „пружинно“ изобретение – пружина в пружина.

При натоварване на матрака първоначално реагира външната пружина, а след това и вътрешната. при двойната версия на матрака разликата в теглото е 50 кг.

Ако говорим за без пружини матраци, усилията се свеждат до работата на синтетични пълнители с пяна.

Има много производители, но е необходимо да се гарантира, че  че материалът под налягане следва формата на спящ човек, осигурява ефективна поддръжка и равномерно разпределение на налягането.

На такъв матрак, човек не трябва да се върти, за да намери най-удобната поза, той ще бъде мек или еластичен, където това е необходимо.

Такива матраци са скъпи. Надяваме се, че с течение на времето, „здравите“ технологии да станат достъпни.