Тя бе малко, бедно, мексиканско момиче. Край него хората носеха дарове, за да ги поднесат на статуята на Исус в местната църква.

– Толкова много искам да Му подаря и аз нещо, – с болка казваше момичето, – а нямам нищо.

Някой я посъветва:

– Набери крайпътни треви и цветя. От тях направи букет и Му го поднеси.

– Той няма ли да приеме това за подигравка? – попита плахо момичето.

– За Христос не е важен дара, а как го поднасяш. Той приема всеки дар, стига да е от сърце.

Момичето се усмихна. Надеждата огря сърцето ѝ.

Събра треви и цветя край пътя. От тях оформи букет. И тръгна към църквата, притиснала до сърцето си скромния букет.

Наоколо хората започнаха да ѝ се подиграват:

– Какво е това? Букет от плевели.

– Тя подиграва ли се с Исус?

Момичето вървеше смело напред, вдигнало глава. Очите му бяха насълзени, но то не искаше да ги забележат.

Когато стигна до олтара, коленичи, поднесе скромния си букет в краката на статуята и тихо каза:

– Исусе, нямам друго какво да ти поднеса, но ти го давам от цялото си сърце.

И стана чудо.

Всички ахнаха.

Плевелите се разтвориха и цъфнаха в прекрасни червени цветя.

Днес това цвете наричат Коледна звезда, а в Мексико и Гватемала цветето на Святата нощ.

Днес Исус ви кани да му подарите сърцето си.

Какво чакате?

Няма по-хубав дар от това за Рождения Му ден.

Бети гледаше ту голямата кутия, ту малкото нещо, което извади от нея.

– Когато видях подаръка си, красиво опакован с червена панделка, си мислех, че вътре има нещо голямо, а то … – разочаровано повдигна рамене тя.

Баба чу думите ѝ, усмихна се и я попита:

– Бети, ами ако вътре нямаше нищо?

– О, бабо, това би било пълна подигравка.

Старицата погали внучката си и добави:

– Понякога, когато гледаме външната форма, очакванията ни са големи….

– А защо не? – намръщи се Бети.

– Това е като човек, който е добре облечен, държи се прилично, но от вътре ….

Бети пак я прекъсна:

– Така е. Мислех си, че Сашо е добър, но се оказа завистлив и зъл, особено ако му направиш забележка.

Бабата се засмя:

– Човек без Бога, колкото и да се представя външно, отвътре е празен. Попадне ли в проблемна ситуация, излизат наяве най- лошите му черти.

– Празен?! – като ехо повтори Деси.

– Само Бог може да запълни тази празнина в човека и да го промени към по-добро, – поклати глава бабата.

– Бабо, като си помисля и аз не винаги съм добра, – въздъхна тежко Деси.

– Иди при Исус и Го помоли да те обнови, така че да бъдеш пример за подражание.

Деси заяви твърдо:

– Ще го направя!

Днес тя празнуваше десетия си рожден ден.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.