Полипите, изграждащи кораловите рифове. Те работят под водата, без да си представят, че поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни и ще се раждат Божии деца, за да се подготвят за вечната слава като сънаследници с Христос.

Ако в Божиите редове твоето място е незабележимо и уединено, не спори, не се оплаквай, не търси начин да се отклониш от Божията воля, ако Той е определил това място за теб.

Без полипите кораловите рифове не биха се издигнали, а в духовната област при Бога също трябват един вид полипи, работещи далече от човешките очи, но поддържани от силата на Святия Дух с поглед към небето.

Ще настане ден, когато Исус ще раздаде награди. Той не прави грешки, макар за много хора да изглежда неразбираемо, как този или онзи е заслужил такава награда, когато никой не е чувал за техните подвизи.

Спокойно можем да напуснем многолюдното събрание, вдъхновяващи планински връх Тавор, да имаме благословено общение с „праведните“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус или плашещо ни и непривично за нас обществено служение.

На Божията нива осъзнаваме, че мястото определено за нас в ежедневието ни, би трябвало да доведе до действие в близколежаща земя и да имаме пълната победа в нея.

Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.

Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.

Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.

Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.

Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.

Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.

– Ще го вземете ли? – попита я продавача.

„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.

Накрая се реши и го купи.

На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:

– Дори и да умре, нищо няма да загубя.

Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.

Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:

– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….

Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:

– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.

– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.

– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….

Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им  помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.

Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.

На пръв поглед този полупрозрачен сладолед изглежда доста привлекателен и дори вкусен, но това впечатление бързо се променя.

Трима студенти дизайнери от Тайван решили с помощта на такъв необичаен проект да привлекат общественото внимание към проблемите на околната среда.

Като начало те взели вода от 100 различни източника, а после ги замразили. Получил се е токсичен сладолед, който едва ли някой ще поиска да яде.

Истина е, че нагледното напомняне за замърсяването на околната среда е осезаем минус, който има кратък живот. За това студентите са пресъздали копия на тези сладоледи от прозрачна полиестерна смола.

Освен мръсната вода, опасното и невкусно „лакомство“ съдържа неапетитен пълнеж във вид на боклук, който често се среща във водоизточниците.

Авторите на проекта са уверени, че са намерили прост и ефектен начин да накарат хората да погледната замърсената вода от съвсем различна гледна точка.