Вече известен Фьодор Шаляпин се съгласил да участва в любителски спектакъл. Разбира се, по този повод бил даден банкет в чест на великия певец.

Когато Шаляпин си попийнал малко повече, започнал да атакува една млада дама. В ход бил пуснал и ръцете си.

– Какво правите? – възмутила се дамата. – Вие сте известен артист, а допускате такива волности!

– Извинете, – казал Шаляпин, – като съм известен артист Сара Бернар ли трябва да ухажвам? Скъпа моя, вече отивам към 90-те.

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

Двамата напуснаха шумната тълпа от празнуващи във вилата. Седнаха в градината и се засмяха.

– Сигурно сега като изчезнахме, клюкарства и си шушукат за нас, – каза Дамян.

– Това малко ме безпокои, – махна с ръка Димитрина. – Последния път, когато им дадох повод да говорят за мен, всички ме съжаляваха. А покрай съчувствието понесох някое и друго „нали ти казах“.

– И кога се е случило това? – полюбопитствува Дамян.

– Преди 8 години, – уточни Димитрина.

– Тогава си била на 19, – констатира Дамян.

– Може би, някои на тази възраст са зрели, но аз съм от хората, които „се събуждат“ малко по-късно, – засмя се Димитрина. – Освен това бях твърде закръглена, непохватна и се срамувах да разговарям с мъж.

Дамян се усмихна едва забележимо:

– Трудно ми е да си представя, че има момент, в който не знаеш какво да кажеш. И как стана така, че изведнъж порасна?

– Може би ми е помогнало заминаването. Бях свалила някой и друг килограм. Докато бях първата година в университета се научих да се държа подобаващо. Промяната не беше кой знае каква, но изглежда е била достатъчна, за да ме забележи Георги. Той беше по-голям от мен, красив, интелигентен, … Не можех да повярвам, че някой ще се заинтересува от мен. Тогава се сгодихме

Димитрина се усмихна на себе си, като си спомни колко глупава и наивна е била.

– И е последвала драматична развръзка, – подкачи я Дамян, който бе чул оттук-оттам нещо за случая.

– Просто процесът на израстването ми приключи, когато един ден заварих годеника си с най-добрата си приятелка в леглото. Тя бе едно от хубавите и популярни момичета още в училище.

– Как го прие? Изненада ли се?

– Най-лошото беше, че за по-малко от 24 часа в малкото ни градче вече всички знаеха, какво е станало. Веднага развалих годежа. А той бе имал наглостта да заяви, че обичал друга, а с мен само се забавлявал и си убивал времето. Не съм могла правилно да разбера намеренията му. Тогава трудно преживях унижението и се махнах далече от всички и всичко.

– Да но после си стъпила на краката си. Развила си собствен бизнес и сега никой в нищо не може да те упрекне, – заяви със задоволство Дамян.

– Е, да но сега малко ми завиждат, – тъжно каза Димитрина, – очаквах да ме посрещнат с радост, че все пак съм успяла, но не стана.

Ако детето ти желае повече да играе на игри, в които се стреля, това е повод да се замислиш.
Тази необходимост може да говори за две противоположни ситуации. Детето се опитва да се отърве от жестокостта, която се натрупва в него вследствие на прояване на такава към него или желае да опита агресията, която му е забранено да изявява.
Разбира се, трябва да се обърне внимание на хората около него и да изясните, дали някой не го обижда.
Обърнете внимание на още една точка. Всеки малък човек има естествен заряд агресия, свързан с потребността за движение, опознаване на света чрез сблъсък и конфронтация. Ако този заряд е блокиран, той се проявява в такива странни форми, като влечение към игри с насилие.
Какво да правим тогава?
Дайте на тези емоции възможност да се проявяват. Играйте с тях като се замеряте със снежни топки, съревновавайте се на „Дартс“ или поборете се с тях, но без наранявания.
И не „въоръжавайте“ децата си в детската градина с виртуални оръжия.