„Къща, в която няма никаква книга е като тяло лишено от душа“ е казал веднъж Цицерон.

Тези думи се отнасят не само за духовното богатство. Италиански икономисти установили, че между четенето на книги в детството и благополучието в зряла възраст има тясна връзка.

Английски невролог твърди, че нищо не развива така детския мозък, както книгата, защото литературата се явява катализатор на мисловните процеси.

Във всеки сюжет има начало с противоречие или конфликт, развитие, кулминация и развръзка. Тази структура кара мозъка, максимално да се задейства, да изгради някаква последователност. Човек се замисля върху връзките между събитията и анализира ефекта от действията на героите.

За това от количеството прочетени книги в детството, зависи способността на човек към логичното мислене и концентрацията взряла възраст.

Най-добрия подарък, които можем да направим на едно дете е, да му внушим любов към книгата и желание за четене.

Всички сме чували тази фраза, по един или друг повод.

Навярно знаете, че идва от латински, а някои от вас сигурно могат да я възпроизведат в оригинал: „О temporal! О mores!“

А знаете ли по какъв повод е казана тя?

Това е цитат от известната реч на великия римски оратор и политик Марк Тулий Цицерон.

В тази си реч Цицерон изобличава участниците в заговора на Каталина, разтърсил Древен Рим през 63 г. пр. н. е.

Тогава властта във Вечния град едва не била докопана от поддръжниците на тиранията и репресиите.

Мартин Карлов беше роден за лидер. И щеше да стане такъв, то си личеше ясно. Днес беше поканил приятеля си, както обикновенно на масата с бутилка „подсилващо“.

– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….

– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.

– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.

– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.

– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?

– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.

– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?

– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо,  –  за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.

– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.

– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.

– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.

Данчо въздъхна:

– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.

– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин

– Може би не, – сви рамене Данчо.

– А какво ще кажеш за отговорността?

– Какво точно имаш в предвид?

–  Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…

Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……