Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Чилийските власти са обявили извънредно положение в пустинята Атакама, където са започнали силни наводнения от десетилетия насам.
Атакама, както е известно, се смята за най-сухото място на планетата.
Дъждовете в Андите доведоха до частично наводняване на населени места, разположени в подножието на планината. Хиляди хора са останали без ток и вода, поради наводнения. Свлачища са блокирали пътищата.
В Атакама има редица големи медни мини. След наводненията те са спрели работа.
Правителството е изпратило хеликоптери в района за евакуация на хора, откъснати от света.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

И двамата усещаха, че между тях се бе изпречила голяма ледена планина, която и слънцето не можеше да разтопи. Те бяха приятели и сега се водеха за такива, но имаше нещо в живота им, което ги разделяше.

Догато Симеон тъгуваше за Маги, Пламен се чувстваше шастлив и подмладен. Въпреки че и двамата бяха връстници, на Пламен годините не му личаха. Нещо от вътре го правеше по-жизнен и уверен.

На Симеон ръцете едва забележимо трепереха, а дясната му лицева част неконтолируемо се движеше сама от време на време. Старостта беше сложила грозен отпечатък върху него.

Симеон искаше да попита Пламен за Маги, но не се решаваше, възпираше го гордостта му. Не знаеше как е минало раждането, никой не му бе казал дори какво е родила.

Когато Маги имаше нужда от подкрепа, той я заряза, Пламен се бе проявил като много по-достоен от него.

„Аз съм един страхливец, – мислеше си Симеон, – Пламен е истински човек и добър кавалер“.

Всички казваха, че Симеон е умен, находчив, съобразителен и винаги знае как да подхване нещата, за да искара много пари. Но животът не беше само пари. И какво като натрупа голям капитал? Какво направи с него? Помогна ли на някой, който се нуждаеше от храна, подслон или лечение?

Когато видя Маги бременна се уплаши, не за нея, а за себе си. Дори ѝ предложи да абортира. Тогава тя много плака  и го напусна, добре, че на помощ ѝ се притече Пламен. Взе я под своя закрила и ѝ помогна много.

„Ето до къде ме докара егоизма, – мръщеше вежди Симеон. – Загубих завинаги Маги“.

Тогава, когато се разделяха, Симеон я попита:

– Какво ще правиш по-нататък?

– Не се бой ще се оправя някак, –  гневно му отвърна Маги.

И го направи…….

Наказанието му от сега и нататък щеше да бъде самотата. Беше вълк единак, така и ще си отиде…….