Виктор беше голям пакостник. Той седна на масата, за да напише писмо до Бога.

Наближаваха празници, а и той като всяко момче искаше да получи нещо, но не какво да е.

Започна бавно да изписва буквите върху листа:

„Мили Боже, тази година аз се държах добре …..

Виктор се замисли малко. Осъзнаваше, че лъже, за това смачка листа и го хвърли в кошчето. Взе нов лист хартия и отново започна да пише:

„Мили Боже, през тази година аз се държах добре почти винаги …..

Виктор отново се замисли и смачка листа. Огледа се и забеляза, че майка му не е в стаята. Тогава взе статуетката на Дева Мария, скри я в една голяма кърпа и отново седна на стола да пише:

„Мили Боже, ако искаш още веднъж да видиш майка Си …..

След това започна да описва какви подаръци желае с надеждата, че неговият „шантаж“ ще успее.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.

Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

През седемдесетте години, Ростропович е трябвало да отиде на турне в чужбина.

Той поискал с него да отиде и съпругата му, Галина Вишневская, но Министерството на културата отказало на тази молба.

Тогава приятели му го посаветвали, да напише писмо до министерството, в което да поясни, че поради лошото му здравословно състояние би искал жена му да го придружи.

Ростропович седнал и написал следното: „Пораби моето безупречно здраве моля, при моето пътуване в чужбина да ме придружи съпругата ми Галина Вишневская“.

Веднъж ми разказваха за един слънчев часовник, на който имало доста интересен надпис:

„Сега е много по-късно, отколкото ти си мислиш“.

Пътешественици често се спирали пред него и размишлявали върху смисъла на написаната фраза.

Навярно авторът е искал да ни напомни, че всичко е мимолетно и променливо в живота.

Ние, християните, също си имаме слънчев часовник и това е Божието Слово.

От Битие до Откровение То ни предупреждава:

„Сега е много по-късно, отколкото ти си мислиш“.

В писмо до своите съвременици апостол Павел е писал:

“ …. като знаете времето, че часът е вече настанал да се събудите от сън; защото спасението е по-близо до нас сега, отколкото, когато изпърво повярвахме. Нощта премина, а денят наближи; и тъй нека отхвърлим делата на тъмнината, и да се облечем в оръжието на светлината“.

Научете се да живееш всеки ден така, сякаш е последният ден от живота ви. Някой ден действително ще бъде последен.