Свраката бе черна като всички свои посестрими, но бе необикновена. В какво? Не бързайте, нека всичко върви по реда си.

Тя живееше при един бръснар и по чуден начин можеше да възпроизвежда, всички гласове и звуци, които бе чула. Хората пълнеха бръснарницата най-вече, за да чуят какви нови интерпретации можеше да прави.

Един ден от там минаха тръбачи, които огласиха цялата улица със звучните си тръби.

На следващия ден свраката стана мълчалива.

– Колко е замислена и тъжна, – каза някой, който я бе видял в новото ѝ състояние.

– Навярно звукът на тръбите я е оглушил, – загрижено прибави друг.

– Тя нацяло е загубила гласа си, – поклащаха съчувствено глава трети.

Една сутрин в бръснарницата се чу ясен звук на тръба. Хората се огледаха изненадано, но никъде не видяха тръбач.

Накрая разбраха, че звукът идва от свраката. Тя бе толкова дълго мълчала, че този сюрприз смая всички.

– Явно за нея това е бил по-особен звук, – коментираше един възрастен господин. – Тя се е обучавала вътрешно и се е готвела да го повтори.

– Сега гласът ѝ звучи по един по-съвършен начин, – обади се един младеж. – Нюансите, паузите и повторенията звучат затрогващо.

– Щом е млъкнала, това обучение е изтласкало всичко, което е знаела до сега, – констатира самият бръснар. – Това я е накарало да се отнася с презрение към предишното.

– За това пък новата имитация е съвършена, – заключи дебело старче с очила, които бяха паднали ниско на носа му. – Ето и резултатът, всеки от нас помисли, че чува тръба.

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Мирон бе добър стопанин. Трудеше се твърде много, за да изхрани семейството си. Беше честен човек. Избягваше кръчмите и гледаше все добро да прави на съседите си.

Едно ранно утро той каза на жена си Зоя:

– Ще отида да кося, тревата много избуя в ливадата.

– Не отивай, – посъветва го кротко Зоя, – ще има буря.

– Кой е господарят на този дом? – възмутено попита Мирон.

– В къщи ти, – смирено каза Зоя, – а над  всички нас Господ!

– И какво ми бърка това в работата?

– Мисля, – каза тихо Зоя, – че е нужно да се казва: „Ще отида или направя нещо, ако е рекъл Бог“.

Но Мирон остана непреклонен и заяви категорично:

– Щом искаш, казвай си така! Но аз казвам: „Няма да бъде!“ Което означава, че няма да бъде.

Мирон взе косата и излезе от дома си.

Много скоро наистина се разрази истинска гръмотевична буря, такава страшна, каквато в този край хората още не бяха виждали.

Силен ураган. Нестихващи светкавици и гръмотевици.

Близо до Мирон падна голямо дърво. Той по чудо остана жив. Случиха му се и много други неприятни неща.

В това време Зоя бе много разтревожена за мъжа си.

И когато тя шепнеше:

– Боже, опази го…. не позволявай да му се случи нищо лошо…

Някой тихо потропа на вратата:

– Кой е? – попита Зоя.

– Твоят мъж, – дочу се плах глас.

И след малка пауза:

– Ако е Божията воля….

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.