Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Осемнадесети век. Джон Тейлър бе очен хирург по това време. Славеше се като много арогантен и безскрупулен човек.

Градеше си „престижна“ репутация. Дори стана личен очен лекар на самия крал.

Тейлър пътуваше из цяла Англия и устройваше медицински представления.

Твърдеше:

– Изцерил съм зрението на самия Папа.

Обещаваше:

– Вие ще бъдете чудодейни изцелени.

А нощем под прикритието на мрака, бягаше.

Със себе си измъкваше чанти препълнени с парите на измамените селяни. Той често ги ослепяваше, вместо да ги цери.

За него се говореше:

– Мошеник! Той е виновен за унищожението на зрението на композиторите на този век: Бах и Хендел. И двамата умряха, скоро след процедурите, които бяха извършени от него.

Тейлър жадуваше за репутация и признание, но го следваха лъжите му, срама и болката, които бе причинил.

Егоистичните зависимости водят до опустошение.

Докато гордото сърце унищожава нас и другите, смиреното води към живот, изпълнен със смисъл и радост.

Ако егоистично преследваме само лични интереси, никога няма да намерим това, за което копнеем.

Отдадем ли сърцето си на Бога и служим на другите, ние ще Го почитаме и отразяваме Неговата доброта.

Митко се стремеше да бъде успешен. Той искаше да бъде трудолюбив и богат.

– Упоритата работа носи добри неща, – казваше си той, – а ако забогатея, ще си купувам каквото си искам.

Но той не осъзнаваше, че печеленето на повече пари започва да ерозира в най-близките му взаимоотношения.

Печеленето на пари се превърна в основна негова цел. Така всички други желания бяха подчинени на приоритета на парите.

– Съжалявам, но не мога да дойда със теб. Трябва да работя.

Така Митко отказваше на всеки.

Той бе много изтощен от работата си, но от това пострадаха взаимоотношенията му с другите, особено с близките.

Ако преследваш богатството, то става твой господар.

Парите обещават свобода, но те правят роб.

Колкото повече пари натрупваш, толкова повече радостта се изпарява от теб.

Банковите сметки набъбват, а душата се свива.

Не уповавайте на парите, защото те не са надеждни.

Бъди богат на добри дела, щедри към нуждаещите се, винаги готов да споделяш с другите.

„Който обича парите, никога няма да се насити. Колко е безсмислено да се мисли, че богатството носи истинско щастие!“

Калин бе развълнуван и притича до баща си. Дръпна го за ръкава и попита:

– Татко защо мостовете не се срутват? А покривите на къщите?

Баща му се усмихна:

– Защото имат подпори. Те ги правят здрави и за това стоят прави.

– А как избират, тези как ги каза, ….. подпори?

Бащата обясни:

– Не всяка подпора би свършила работа. Ако тя не е достатъчно силна, а стара и износена, то мостът ще се огъне и ще се срути. А знаеш ли, че и ние хората имаме нужда се нуждаем от такава опора?

– Коя е тази опора? – очите на Калин се ококореха.

– За едни това са парите, за други славата, постиженията, дори вярата в себе си, но хората се нуждаят не от каква да е подпора, а от истинската.

– Коя е правилната? – попита нетърпеливо Калин.

– Това е Бог. Доверим ли се на Него, посветим ли Му се и Го следваме, Той ще върви до нас и ще ни подкрепя, когато можем да паднем, – отговори бащата.