В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.

Земеделските производители в Камбоджа развъждат генетично модифицирани прасета с необичайно големи мускули.

Организацията за защита на животните твърди, че тези свине дават много повече месо и позволяват да се спечелят повече пари, но за сметка на хуманното отношение към животните.

Генетично модифицираната порода е въведена през 2015 г. от изследователи на Южна Корея и Китай. Резултатите показват, че „двумускулните“ прасета мутанти не са жизненоспособни.

От 32-те клонирани прасета, участвали в проучването, само 13 оцелели до осем месеца, а само едно се считало за здраво.

Също така, свинете имат проблеми при раждането поради големия размер на прасетата.

Заради неестествено огромните мускули, животните не могат да се движат нормално.

Свинските мутанти растат до огромни размери, за да бъдат убити за храна. Това е истински ад, който се разгръща в камбоджанската ферма.

Бог иска да научим нещо. Всяка буря е училище. Всеки процес е учител. Всеки опит е образованието. Всяка трудност е за развитието ни.

Повечето от нас са бавно учащи се. Ако не научим нещо, Бог ще ни върна пак в дадената ситуация.

Случаят ще се върне, защото Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото нашия комфорт. Той иска да станем по-скоро като Христос, отколкото да направи нещата лесни за нас.

Може би вие сте изправени пред голямо затруднение в момента. То може да бъде заболяване, вина, финансов проблем или напрежение в отношенията.

Има ли Бог дума за теб, докато започва вашия проблем? Абсолютно. Бог ти казва: „Не се отказвайте . . Порасни“. Този малък и временен проблем на страдание, ще ни донесе огромна и вечна слава, много по-голяма от неприятностите.