Хладната вечер бе предвестник за настъпващите студове. Едва забележим дим се издигаше от комините. Хората се бяха прибрали край топлите си огнища.

Дядо Марин седеше до печката, грееше измръзналите си ръце и разговаряше с внука си Калин, млад строен младеж, който обичаше да спори и оборва всеки, който  му е насреща.

Гласът на старецът звучеше приглушено, но твърдо:

– Ние измисляме умни извинения защо да не следваме мисията, която Господ ни е дал – „да отидем до краищата на земята и да разпространим Евангелието“.

– Дядо, аз наистина не знам добре Библията. Какво ще си помислят там за мен? Не искам да говорят зад гърба ми. Може да загубя работата си! Нека някой друг да го направи.

– Страхът е голям „мотиватор“, той ни потиска и спира. Когато Бог видя страха в сърцето на Йеремия му каза: „Не се страхувай от тях.“ Библията учи, че „страхът от Бога е началото на мъдростта, а страхът от човека туря примка“.

– Дядо, човек не може да не се страхува. Той най-малкото се влияе от мнението на околните, защото не иска да му се присмиват. Не желае да се чувства отхвърлен и ненужен.

– Позволи вярата да преодолеете страховете ти, – насърчи го дядо Марин. –  Бъди послушен на Бога. Той няма да те остави, ако откликнеш на Неговия призив. Ще пази гърба ти!

– Нима Господ може да протегне ръката Си, да докосне устните ми и да сложи думи в устата ми? – недоверчиво поклати глава Калин.

– Ако не го направи, ти си безсилен да изпълниш поставената мисия.

– Как може реално да ги постави в устата ми?

– Чети и изучавай Библията. Запази Словото в сърцето си. Отделяй време да общуваш с Бога чрез Библията и в молитва.

– И това е напълно достатъчно? – Калин скептично присви устни.

– Тъй като Духът Му в голяма степен обитава в сърцето ти, думите Му ще достигнат до устата ти и страхът ще избледнее.

Калин мълчеше, опитваше се да проумее чутото.

– Бог никога не ни призовава да направим нещо, за което не ни е дал право да го извършим, разбира се ако сме съгласни да го изпълним. Когато отношенията ти с Него се задълбочават, ти получаваш по-трудни мисии.

– Добре, но коя е основната цел?

– Целта ти на земята е да изявиш Божията любов към изгубения и умиращ свят. Твоята мисия те очаква! Отвори ушите и сърцето си пред Господа и бъди развълнувани от новото, което ти предстои, като Му служиш с дух и истина.

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.

Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.