Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

Група приятели се събраха на вечеря. Един от тях беше генерален директор, но тази вечер предложи да обсъдят проблемите на образованието.

– Какво може да се научи от този, който е решил, че най-добрият вариант за него е да стане учител?

И за да подчертае своята гледна точка, той се обърна към Галя Миронова:

– Галя, ти си учителка. Кажи честно, какво правиш на работата си?

Галя беше честен и открит човек.

– Искате да знаете с какво се занимава? – започна Галя предизвикателно.

Тя направи пауза, а след малък интервал от време продължи:

– Карам децата да работят. Толкова много работа, която дори не са си и представяли, че могат да извършат. Слагам плюсове на лошите оценки, за да се чувстват победители. Успявам да ги накарам да седят 40 минути на едно място, когато родителите им не могат да ги спрат дори и за пет минути без някакъв вид компютър.

Галя изгледа аудиторията си и продължи:

– Уча децата да се удивляват, да задават въпроси, да се извиняват, да уважават себе си и другите, да носят отговорност за своите постъпки. Уча ги да пишат, да четат, а след това ги карам да пишат и да четат.

Галя нервно прибра падналия кичур от косата си и продължи още по-настъпателно:

– Карам ги да смятат на ум, защото те трябва да използват мозъците си, които Бог им е дал, а не калкулаторите. Опитвам се да направя своя клас място, където учениците да се чувстват безопасно.

Галя рязко се обърна към генералния директор и като че ли това каза само на него:

– И накрая им давам да разберат, че ако развиват дадените им от Бога таланти, упорито работят и внимават съвестта им да е чиста, те непременно ще успеят във всяко начинание…. И когато хора ме осъждат за това, което правя, не им обръщам внимание, защото те така говорят, не познавайки същността на нещата, не са се занимавали с това и са невежи в тази област.

Генералният директор премигна няколко пъти и се готвеше да се извини, но Галя продължи:

– Възпитавам децата ви и ги подготвям да станат генерални директори, лекари, инженери, ….А вие с какво се занимавате, господин директоре?

Мъжът наведе глава и нищо не каза.

Не учете децата си да бъдат богати, но им давайте възможност правилно да оценяват нещата….

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Ние сме като безкрили птици, а нашите отговорности и работа, възложени ни от Бога, са крилата, които ще ни възнесат към небето.

Когато разглеждаме и броим нашите бремена и товари, това ни довежда страх в сърцата. Но когато ги вземем върху раменете си, те се превръщат в криле, а на тях ние се възнасяме към Бога, по-близо до небето.

Всяко бреме, което приемем в добро настроение и любов, се превръща в благословение за нас. Бог желае предназначения за нас труд да ни помага.

Не желаейки да огънем гърба си за да повдигнем тежест, означава, че се отказваме от нова възможност, за да израснем в благодатта.
Благословеното бреме, няма да ни се струва тягостно, ако е възложено на раменете ни от ръката на Самия Бог.

Говори се, че лекарските грешки струват скъпо на хората. И с това е трудно да се спори.

Освен това лекуващите медици имат голяма отговорност. За това лекари трябва да стават тези, които наистина искат да помагат на хората.

Преди няколко дена Милка посети своята приятелка Николета в болницата. В стаята на приятелката ѝ лежеше 89 годишна баба.

– Тя почти не се движи, – каза приятелката ѝ Николета, – за това ѝ е необходим специален матрак. Това го чух от лекарите, когато идваха на визитация.

Един от лекарите, който по това време минаваше през стаята, каза на санитарката:

– Сменете матрака на тази жена.

И в този момент стана нещо много интересно.

Докато санитарката сменяше матрака, лекарят взе на ръце възрастната жена и ѝ изпя една песен. Върху устните на бабата се появи някакво подобие на усмивка. Тя се чувстваше като малко дете в обятията на майка си, която ѝ пее някаква  песен.

По-трогателна картина  Милка не бе виждала в живота си. Очите ѝ се насълзиха.

„Именно такива качества трябва да притежава един лекар, – помисли си Милка“.

Тя остана във възторг от това, което направи лекарят за болната жена.

Нека в света да има повече такива хора!