Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.

Не всяка инициатива е боговдъхновена. Могат да ви кажат: „Раздвижи се, хвани своя мързел за гърлото, хвърли го зад борда и давай напред“. Така действа обикновената човешка инициатива.

Но дойде ли Святият Дух и ви каже само „раздвижи се“ разбирате, че този призив идва отгоре.

Ние всички имаме много големи идеи и идеали особено, когато сме млади. Но рано или по-късно ще открием, че за да ги въплътим в живота си, нямаме сили. Това, което искаме да направим не можем и сме готови да изоставим мечтите си.

Тогава Бог идва и казва: „Стани, ти, който спиш“.

Когато дойде върху нас Божие вдъхновение, то действа с такава чудодейна сила, че ние можем да се събудим дори от дълбок сън и да направим невъзможното.

В духовната инициатива е удивително това, след като „се раздвижим“ настъпва живота. Бог не ни гарантира победа в аванс, даваща комфортен живот. Той ни дава този живот с такава мярка, че да спечелим победата.

Когато дойде Божието вдъхновение и Бог ни каже: „Стани, ти, който спиш“, нужно е ние сами да станем, Бог няма да направи това вместо нас.

Господ каза на човека с изсъхналата ръка: „Простри ръката си“. И когато човекът го направи, ръката оздравя. Първата крачка трябва да направим сами.

Ако решим да вървим към победата и тръгнем, тогава ще действаме под вдъхновението на Бога, защото Той дава живот веднага, без забавяне.

Когато здравото житно зрънце попадне в земята, то се съкрушава от смъртта и дава стотици други като него. Такива примери има не само при растенията, но и  в духовния живот.

Бог употребява това, което е съкрушено или разбито.

Святият Дух избира и употребява за Божия слава тези, които чрез загуба на своето състояние са съкрушени. При тях е съкрушена волята, честолюбието и световната слава При тях се разбиват прекрасните идеали, привързаност и често физическо здраве.

Той избира тези, които са презрени, от всички забравени и безпомощни. Пророка казва, че „когато големи корести се разделиха“, участваха и „хромите“.

Образованието дава насоката в духовния живот на държавата. От него до голяма степен зависи какъв ще бъде и как ще действа човекът в обществото на съответната страна.

Най-важният приоритет на образованието е възпитанието. Айнщайн е казал, че училището формира личността, а не тесният специалист.

Учител, лекар, свещеник, …това са служения. Малкият човек благодарение на учителя, неговия морал и идеали, влиза в живота и го приема с всичките му сложности.

Цялата отговорност за това лежи на учителя. Една от първите задачи е учителят да се освободи от бюрокрацията. Обучаващият в училище трябва да се заеме със своето „творчество“, за което се изискват много сили.

Друг проблем на образованието е хармонизацията на образователния процес. Трябва да има основа по всяка учебна дисциплина и курсове за напреднали, за да се задълбочат знанията по даден предмет.

Привеждането към единно образователно пространство, ще прогони несъответствията в различните училища.