Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.