Исус е седял на масата с бирниците и грешниците. Почти всички хора, с които се е обграждал са били аутсайдери на обществото. Но отношението Му към тях не се е свеждало до преодоляване на социалните бариери.
Бог иска ние да се движим сред хората и да свидетелстваме за Христос. Ние трябва да „се радвам с тези, които се радват и плачем с онези, които плачат“, да състрадаваме, да помагаме на болните, бедните и нуждаещите се. Как иначе бихме ги спечелили за Христос?
Трябва да обичаме тези, които са обсебени от този свят, но не бива да допускаме съблазън и пагубно да ни влияят. На тази граница можем да се задържим единствено, ако постоянно живеем в присъствието на Господа.
Както Христос, ние трябва да бъдем в света, но не от него.
Корабът плава по морето, но водата не трябва да прониква в него.

Като християни не трябва да се изолираме от света, в който живеем. Ние сме част от обществото и не са ни чужди неговите трудности, проблеми и радости.
В Библията се говори много за нашата гражданска отговорност. Старият Завет осъжда тези, които са си затваряли очите за страданията на бедните и експлоатацията на слабите.
Не е лесно да се създаде едно справедливо общество. Като християни, ние знаем, че човечеството е засегнато от греха и всеки опит за подобряване на обществото е непълен и несъвършен. Опитването да се създаде идеално общество на земята е утопия.
Но ние трябва да направим всичко по силите ни, за да се облекчи човешкото страдание, да се отстранят причините за несправедливост, етническа омраза, глад и насилие.
Ние сме длъжни да работим за спокоен живот и уважение на човешкото достойнство.
Защо да го правим? Защото Бог обича този страдащ свят
Когато Исус видя тълпите измъчени хора, Той „се смили над тях“.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Тази религия е възникнала през 10 век. Тя е смес между будизъм и даоизъм.
Религията наречена „Белият лотос“ се харектеризира с вяра във Вечната майка, създател на човечеството, която може да донесе спасение за всички.
Това движение се е развило в Китай, където започнали да се появяват малки тайни общества.
„Белият лотос“ всъщност е алтернативна, организирана, държавна религия.
В крайна сметка религията „Белият лотос“ изчезнала през 18 век, след деветгодишното въстание на селяните, което обхванало 5 провинции, което било потушено от правителствени войски.

В края на девети век се появило течение от шиитския ислям, което се явява едно от първите комунистически общества в Бахрейн.
След смъртта на пророка Мохамед исмаиляните се разделили на две групи. Първата група смятала, че Мохамед е умрял и властта е преминала към Убаид-Аллах Махди, основател на династията на фатимидите, а втората се състояла от тези, които отричали смъртта на Мохамед и вярвали, че пророка ще се върне и ще донеси мир в целия свят.
Във втората група започнал да доминира харизматичният проповедник, известен като Хамдан Кармат.
Тази сектата получила името си кармати и станала революционно движение предизвикано от преселването на земеделските стопани, които искали да свалят традиционните силови структури на мюсюлманския свят. Тяхното общество се основавало на равенство, с изключение на данъците.
В крайна сметка, тази секта се разпуснала, след като загубила контрол над Бахрейн през 1077 г. Вярващите се разпръснали към други религиозни групи.