Когато се стигне до този въпрос, всеки дава различни мнения.
Но този път ще ви предложа нещо конкретно относно избора на кандидат за съответния пост.
Министърът на здравеопазването – лекар.
Министър на транспорта – астронавт.
Министър на националната сигурност – ветеран от войната.
Министър на младежта – младеж 45 г.
Министър на земеделието – бивш фермер.
Министър на извънредните ситуации – бивш разузнавач.
Министър на икономическото развитие и иновации – финансов анализатор.
Министърът на финансите – успешен бизнесмен.
Министърът на правосъдието – Главният прокурор и водещият на Обществото на народите.
Министър на спорта – сегашен параолимпиец.
Министър на риболова и опазване на бреговата линия – ескимос.
Министър на науката – доктор на науките,
Министър на миграционната политика – признат експерт по въпросите на бежанците.
И това съвсем не е смешно. Такова е новото правителство на Канада.

Във висшето общество дамите предпочитали да бъдат „бледи“, това особено се ценяло на баловете. За достигне такава бледост девойките нищо не ядели, силно стягали корсета си, ядели само малко тебешир и пиели оцет разреден с вода.

Родината на суши се явява не Япония, а Югоизточна Азия, където вареният ориз ферментирал, а в него се поставяла риба, която благодарение на тази ферментация можела да се съхранява за дълъг период от време.

Истината е, че от това суши ядели само рибата, а киселият и ферментирал ориз се изхвърлял.

Но японците през XIV-XVI в. се досетили да добавят към ориза оцет, за да го направят подходящ за използване и да се ускори процеса на ферментацията.

Едва в началото на XIX век готвач на Йохей Ханай предложил ориз със сурова риба, създавайки съвременното суши.

Оцетът е един от античните продукти, в които става микробиологичен синтез, който по древност може да съперничи само на виното.

Най-ранното споменаване на оцета се отнася към древния Вавилон и датира от 5 хиляди години преди новата ера. Още тогава древните вавилонци са правели оцет от финикови палми, наравно с финиковото вино.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.

Всеки вярва нещо. Въпросът е в какво или в кого вярва?

В нашето общество няма доверие. Ние сме скептични за всичко. Не се доверяват на правителството. Нямат доверие на работодателите. Клиентите нямат доверие на бизнесмените.

Истината и доверието вървят заедно. Доверяваме се на хората, които очакваме да ни казват истината.

Отсъствието на доверие, води до огромен стрес в живота ни. Ние сме родени да се доверяваме. Бог е вложил в нас желание да вярвате в нещо по-голямо от себе си, защото Той иска и очаква да имаме връзка с Него.

Ако нямаме доверие на Бога, ние ще си създадем нещо друго, на което да се доверяваме. То може да бъде диплома, пари в банката, съпругата, кариерата ни, или хобито ни.

Това желание да вярваме в нещо по-голямо от себе си не е нищо ново. Библията казва: „Едни споменават колесници, а други коне; но ние ще споменем името на Господа нашия Бог“.

Всичко друго, на което се доверяваме и е различно от Бог, Библията нарича „идол“. Божието Слово казва, че за наше добро е да стоим далече от идолите.