Човек, който няма вяра в Бога е безотговорен и опасен за обществото. Такъв човек няма мотивация да постъпва честно, благородно и разумно. Той се грижи само за днешния ден и за нещата в своя полза.

На него му е безразлично какво ще стане по-нататък, защото после може и да няма. За това, според него не е нужно да си отговорен, тъй като няма да има никакви последствия за това, което си извършил сега или преди.

Човек, който има вяра разбира, че всяко негово действие, думи или мисли водят до едни или други последствия. За това, такъв човек отговорно се отнася към това, което мисли, говори или прави.

Той знае, че рано или късно, пряко или косвено, резултатите от действията неизбежно ще се върнат към този, който е бил основната причина за проявлението им.

Дори смъртта не освобождава човек от отговорност за извършени дела, произнесени думи и зародили се мисли.

Ето защо човек, който не вярва в Бога и не гледа „зад хоризонта“ и за когото животът, който живее сега е единствения, е безотговорен. Той не може да действа в интерес на обществото и да извършва безкористни постъпки.

Германофобията е страх от всичко германско, а също така и негативно отношение към хора с немски произход. Причина за появата на този страх е агресивната политика на Германската империя в началото на века и Третия райх за периода 1930 1940 г.

Явлението германофобия във Великобритания се е наблюдавало след френско-пруската война  1870-1871 г. Във Великобритания германците били евтина работна ръка. В съзнанието на англичаните германците обикновено били фризьори, часовникари, пекари, музиканти, улични хулигани и крадци.

През 1914 г. германофобията е обхванала поти всички сектори на руското общество.

Нека не започваме с безмисленото преименуване на Петербург в Петроград или това, че голяма част от украинските и руските германци били изпратени в Сибир.

Писателят Л. Пантелеев си спомнял за „отпечатаните в типографията плакати, които висели на всяка площадка на парадното стълбище на пуришевската къща на Улица Фонтанка 54. Те гласели:

„Да се говори на немски е забранено“.

Крокодила на Корней Чуковский също изказва подобни забрани:

„Как смееш тук да ходиш.

И по немски да говориш?“

Когато се стигне до този въпрос, всеки дава различни мнения.
Но този път ще ви предложа нещо конкретно относно избора на кандидат за съответния пост.
Министърът на здравеопазването – лекар.
Министър на транспорта – астронавт.
Министър на националната сигурност – ветеран от войната.
Министър на младежта – младеж 45 г.
Министър на земеделието – бивш фермер.
Министър на извънредните ситуации – бивш разузнавач.
Министър на икономическото развитие и иновации – финансов анализатор.
Министърът на финансите – успешен бизнесмен.
Министърът на правосъдието – Главният прокурор и водещият на Обществото на народите.
Министър на спорта – сегашен параолимпиец.
Министър на риболова и опазване на бреговата линия – ескимос.
Министър на науката – доктор на науките,
Министър на миграционната политика – признат експерт по въпросите на бежанците.
И това съвсем не е смешно. Такова е новото правителство на Канада.

Във висшето общество дамите предпочитали да бъдат „бледи“, това особено се ценяло на баловете. За достигне такава бледост девойките нищо не ядели, силно стягали корсета си, ядели само малко тебешир и пиели оцет разреден с вода.

Родината на суши се явява не Япония, а Югоизточна Азия, където вареният ориз ферментирал, а в него се поставяла риба, която благодарение на тази ферментация можела да се съхранява за дълъг период от време.

Истината е, че от това суши ядели само рибата, а киселият и ферментирал ориз се изхвърлял.

Но японците през XIV-XVI в. се досетили да добавят към ориза оцет, за да го направят подходящ за използване и да се ускори процеса на ферментацията.

Едва в началото на XIX век готвач на Йохей Ханай предложил ориз със сурова риба, създавайки съвременното суши.

Оцетът е един от античните продукти, в които става микробиологичен синтез, който по древност може да съперничи само на виното.

Най-ранното споменаване на оцета се отнася към древния Вавилон и датира от 5 хиляди години преди новата ера. Още тогава древните вавилонци са правели оцет от финикови палми, наравно с финиковото вино.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.