Джовани да Велита бе богат почитател на Францис от Асиз. Той бе построил груба обител за францисканците в Гречо, Италия. Простотата ѝ подхождаше много на Франсис. Той никога не бе искал нещо разкошно.

Гречо беше очарователен, а скитът гледаше към долина с изглед към далечни планини. Построен бе пред няколко пещери с гори отгоре и отдолу.

Франциск покани своите съседи селяни и всички близки монаси да се присъединят към него за литургията на Бъдни вечер тук.

Те дойдоха с факли в ръце, пееха рождественски химни.

Едва когато се изкачиха по стръмните пътеки, научиха:

– По молба на Франциск Джовани е осигурил ясли в една от пещерите. Около нея имало вол и магаре, с мъж и жена в костюми, които представляваха Йосиф и Мария, и восъчна кукла за Христос.

Когато всички се събраха, Франциск изпя евангелския разказ за раждането на Христос.

След това той изнесе проповед, припомняйки събитията, случили се преди дванадесет века в Юдея.

Накрая заяви на своите слушатели:

– Животът ви ще се промени, ако положите вярата си в Христос, бебето от Витлеем.

Мнозина бяха трогнати от неговия преразказ на тези събития. Още повече от подреждането на хора и животни, което придаваше правдоподобност на старата история.

Това бе една запомняща се Бъдни вечер за всички присъстващи – възрастни и деца.

Хората се покланяха на светлината на лампата, припомняйки раждането на Христос.

Франциск остана да бди с Джовани над яслите цяла нощ.

Днес живите ясли са доста често срещани, но тази на Франсис изглежда е била първата. За нея той трябваше да получи разрешение от папата за подредбата, за да не бъде обвинен, че приема с лека ръка историята за раждането на Христос.

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.

Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.

Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.

Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.

Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.

Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.

А след това помоли Господа:

– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.

Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.

Тръгна към болния, постоя малко и му каза:

– Василе, болен ли си?

– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.

Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:

– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.

Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.

Мъжът го погледна и кротко му каза:

– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.

И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.

След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.

Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.

Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.

Един ден двама финансови работника пристигнали в Псово-Печерския манастир, за да проверят доходите на обителта. Архимандрит Алипий, който бил игумен на манастира, ги попитал:

– Кой ви е упълномощил да правите това?

Намали никакъв документ в себе си, който да показва, че те трябва да извършат такава проверка.

– Добре де, упълномощил ни е народа, – казал единият от финансистите.

– Тогава на утрешната служба, ще ви помолим да излезете на амвона и ще попитаме народа, дали ви е упълномощил, – предложил Алипий.

– Нас ни изпраща партията, – уточнили проверяващите.

– Колко човека има във вашата партия?

– 20 милиона.

– А в нашата Църква са 50 милиона. Вие сте по-малко не можете да диктувате на болшинството.

Следващият път финансовите работници дошли с документ, според който можели да извършат проверката.

– Въпреки този документ не мога да ви разреша инспектирането, защото нямате благословията от епископа на епархията.

Тогава те позвънили на епископа и получили „благословията“.

– Вие комунисти ли сте?

Проверяващите потвърдили:

– Да.

– Като сте комунисти, как можете да взимате благословение от духовно лице? Сега ще позвъня в Областния комитет на партията и утре ще ви изгонят от партията.

Тези „другари“ повече не дошли.

Всеки си има място и време на изява. На всекиму своето. Камъкът пада надолу, огъня се издига нагоре, маслото изплува над водата.

Колкото и да се сгъстяват облаците над земята, влече ни към небесната родина, към невидимата светла обител. Така са мислили и древните.

Аристотел е твърдял, че всяко нещо под слънцето си има свое „естествено място“, към което се устремява с неустоимата сила на своето естество. В този закон философа е видял тайната на движението: всеки се движи, защото го влече неговото „естествено място“ и когато го намери, сдобива се с покой.

Нашата „естествена тежест“ ни влече към Родината, която е на небето. За човека е естествено да бъде с Бога. Това е нашето нормално състояние. Затова се тревожат и се вълнуват сърцата ни.

Копнеем за истинската чистота и святост и за незабравимия Лик на нашия Отец. Нашият копнеж е за небесното Отечество, за което придобиваме право на земята.