Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?

Настрадин весело си мърморел нещо под носа.

Попитали го:

– За какво толкова се радваш?

– Този идиот Ахмет, много ме дразни. Когато се срещнем, все ме тупа по гърба. Сега под дрехата си на гърба съм скрил динамит. Когато Ахмет ме удари по гърба, динамитът ще му откъсне ръката.

Човек трябва добре да помисли преди да си отмъщава. Дали действията му срещу другия, лично на него, няма да навредят?

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.