У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Есен. Време за събиране на кестени и разпръскване на листа. През деня слънцето все още ни говори за лятото, което те кара да свалиш всичко излишно от гърба си, но утринната прохлада се сменя усещащо пощипване на почервенелия ти нос.

Чистачите събират падналите листа в златни купчини за радост на децата, а фотографите ловят последните топли лъчи при залез слънце.

Есен. Време да си спомним и да препрочетем любимите си книги, да затоплим измръзналите си пръсти докосвайки чаша с горещо кафе. Време да се отиде на кино или театър и отново да се влюбиш в живота в очакване на нежно белия сняг.

Есента ни дава това, което не може да ни даде пролетта с  нейното уморително чакане, лятото с буйния му ритъм, зимата с нейните мразовити празници. Есента ти дава една нова възможност да помислиш и да се вгледаш в себе си. Да се порадваш на това, което е станало и да си изградиш нови планове.

Усещаш, че нещо се е променило вътре в теб и наоколо. Осъзнаваш крехкостта на красотата и замираш изпълнен с  неподправени чувства.

Съвременният човек се бои малко от есента, защото тя го изтръгва от вечния кръговрат и го оставя сам със себе си, но това са напразни страхове. Само през това време на годината можеш до край да усетиш непривично щастие и радост, съответстващи само на есента.

В Австралия дете на самка кит дошло на помощ на майка си, която се забила в плитчините. Свидетели на необикновения инцидент станали местните еколози.

Сътрудници от Службата за парковете и дивата природа в щата Куинсланд забелязали във водата възрастна самка, от вида гърбоват кит, заседнала в плитчините. Около нея плавало малко китче, което я оттласквало с носа си, като се опитвало да я изтласква от плитчините.

Персоналът на службата наблюдавал усилията на китовете в продължение на 40 минути. Специалистите разчитали, че приливът ще помогне на самката, да се освободи без помощта на хората. В противен случай те били готови да се намесят и да проведат спасителна операция.

За щастие, това не се наложило. Самката успяла да се освободи и заплувала навътре с детенцето си.

Моряците и пътниците, често са забелязвали, че точно пред носа на кораба плуват цяло стадо делфини и не се страхуват от металния гигант. Без особени усилия, те са няколко метра напред.

Отговорът на въпроса, защо делфини плуват пред кораба, е от областта на хидродинамиката. Хитрите делфини използват вълната, която корабът гони пред себе си. По този начин водата ги изтласква в гръб и те увеличават скоростта на движението си.

Ако се обосновем научно, трябва да кажем, че пред носа на кораба се създава област на високо налягане. На границата между повишеното и нормалното налягане се образува вълна, която поддържа делфините.

Плуващите пред моторни катери и лодки делфини могат да развият скорост до 65 км/ч, а без помощта на образуваната от кораба вълна, те плават с не повече от 40 км/ч.

Цялото човечество говори на еди и същи език. До този извод са дошли лингвисти и кибернетици от Аржентина, Германия, Холандия, САЩ и Швейцария, анализирали 40 – 100 основни думи в 3700 езика, приблизително 62% от всички езици в света.

Оказало се, че въпреки значителните различия между езици от различни езикови групи и семейства, при подбора на фонемите за основните думи, особено за тези обозначаващи частите на тялото, съществуват ярко проследими закономерности.

Към друга група от думи, в които връзката между езиците на света се проявяват особено отчетливо, се отнасят до названия за степените на родство и разпространението на сезонните явления.

Учените разбрали, че пред тях стои свидетелство за още не изучени закономерности свързани с работата на мозъка на човека, а именно стремеж да се приписват на фонемите собствен смисъл.

Очевидно, това свойство е универсално за всички представители на нашия вид.

Така, в повечето езици думата обозначаваща „нос“ има звук „н“ и (или) гласната „о“ или „у“. В думата, означаваща лист от дърво, в кой да е език има голяма вероятност да се забележат звуците «л», «п» или «б», в същото време думата за „пясък“ по-скоро ще съдържа звука „с“. В думите означаващи „червен“ и „кръгъл“ много често се среща звукът „р“.
Тези правила не са универсални, но броя на съвпаденията показва наличието на някакво правило.

Учените установили, че за някои думи обратно, съществуват много нехарактерни звуци, Особено с това се отличавата местоименията. За да се индетифицират говорещите на кой да е език в света не се използват звуците: „у“, „п“, „б“, „т“, „с“, „р“ и „л“.