Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

Стояна лежеше в леглото, бледа и изтощена, загубила последните си физически сили. Тялото ѝ, което преди бе едро, внушително и силно, сега се губеше в гънките на одеялото. Едва се забелязваха очертанията ѝ. Неизтощимата, енергична и влиятелна плът се бе стопила само за няколко месеца. Само в очите и още гореше буен огън, който говореше, че не се бе примирила с положението, в което се намираше.

Соня стоеше до леглото ѝ бе потънала в мислите си.

– Искам да знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, – каза Стояна. – Искам да ми кажеш.

Двете бяха много близки, повече от приятелки. Стояна не веднъж бе подкрепяла младата жена.

В гърлото на Соня бе заседнала буца и тя безпомощно мълчеше. Стояна я разбра, без да чуе мнението ѝ.

– Какво ще правиш с Кольо? Ще му отмъстиш ли?

Соня поклати глава.

– Отмъщението не е решение, – каза съвсем тихо Соня. – Онова, което направи е толкова отвратително …… Само Бог може да го съди.

– Права си, – кимна Стояна. – Животът е твърде кратък, за да си губим времето за неща, които не можем да променим. По-добре е да насочим всичките си сили към задачите и хората, на които можем да повлияем и окажем съдействие. Знам, че още го обичаш, макар да не искаш да го признаеш дори пред себе си.

Соня избегна проницателния ѝ поглед и въздъхна  унило:

– Два пъти се влюбих и двата пъти се обезсърчих и отчаях.

– Защо не опиташ още веднъж? Не прави същата грешка като мен, аз твърде рано се отказах.

– Вече не вярвам в любовта, – огорчено каза Соня. – Когато човек се влюби, загубва разума си. За мен любовта е като душевно заболяване, което се опитваме да излекуваме с брака.

– Дълги години се опитвах да отрека любовта, – каза с тъга Стояна, – защото се боях да загубя онова, което смятах за важно, да има власт. Но какво е властта в сравнение с любовта? Любовта е вдъхновителят и организатора на живота, началото и края на всичко, което правим. Тя е единственото богатство, което се умножава, когато го разпръскваме. Дълго време си затварях очите пред тази истина, а това бе най-голямата ми грешка.

– На мен ли липсва само вяра, – каза Соня. – Любовта я усещам като нож, който разбърква вътрешния ми мир.

Двете жени замълчаха за малко, а след това Стояна продължи:

– Може би ни е дадено само веднъж в живота, да обичаме истински, а после да се утешаваме с множество дребни влечения към един или друг мъж. Отличителната черта на истинската любов е, че човек изгаря като храст, ударен от мълния. Означава ли това, че след всичко преживяно ще остане само пепел?

Соня не можеше да отговори на въпроса.

– Ако не се върнеш при Кольо, тогава му помогни да завърши започнатото, това за което е мечтал  цял живот.

Соня трепна:

– Винаги, когато съм се опитвала да му помогна, само развалях и усложнявах нещата.

– Опитай отново, – насърчи я Стояна, – въпреки че не си уверена в съдействието си. Той има нужда от твоята подкрепа. Дължиш го на любовта, която все още изпитваш към него …..

Пристъп на опустошаваща кашлица разтърси тялото на Стояна. Соня изтръпна, тя виждаше, че единствената жена, която я бе подкрепяла, сега си отиваше, а тя бе застанала на кръстопът. Как да постъпи?

Думите на Стояна сериозно я бяха разтърсили. Имаше над какво да разсъждава…….

За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.

Вечерта даваха американски сериал. Дора не издържа на жестоките сцени и изрази негодуванието си на глас:

– Едно и също. Бандитизъм и секс на фона на задкулисни комбинации. Нужно ли е да гледам, кой кого изнудва? Това ли е рая на хайлайфа? Прехвалената американска демокрация?!

– Царството на капитала, нали това чудо се настанява сега и у нас, – прибави Данчо.

Зверските сцени отвориха душите на синовете на Дора и Данчо и те започнаха да разказват какви „страхотии“ ставали в училище.

– Спиридон беше донесъл някакъв флакон със спрей, – започна да обяснява Пламен по-малкият от синовете им. – Без да иска пръсна с него по бузата на Митко Лекето и тя се зачерви….

– Ами ако бе пръснал в окото му? – притеснена попита Дора.

– Казахте ли на класния? – попита Данчо.

– Не. Кой би посмял, – махна с ръка Пламен.

– А на директорът? – бащата погледна изумено синовете си.

– Е, татко, ти да не падаш от небето, – засмя се Кирил по-големият от синовете. – Ако беше само това…..

– Някои ученици носят автоматични ножове, боксове, а за цигарите и алкохола да не говорим, – добави Пламен.

– Браво! Много ни успокоихте! – плесна с ръце бащата. – И какво от всичко това сте опитали?

– Е, татко все ни подценявате, – възмути се Кирил.

– Кои родители не се грижата за децата си? – изпъшка Данчо. – Странно, тези деца, за които ни разказвате имат ли родители?

– Имат, – момчетата отговориха едновременно.

– И какво ги правят? – попита Дора.

– Дават им пари, – обади се Пламен, – те са богаташи, тежкари. На Слави баща му работи на митницата, а да знаете какви чудесии му носи. През ден сменя дънките и маратонките си, а дреболиите продава на съучениците си.

– Какви дреболии? – попита майка им.

– Различни видове скъпи цигари, шоколади с различни пълнежи, – поясни Кирил.

– И учениците купуват? – Данчо бе изумен.

– Дават за една кутия цигари 15-20 лева, а за победните има и по 4-5 лева, – засмя се Пламен.

– Е, само това де е, – Кирил махна с ръка, – Динка беше скромно момиче, но я подведоха. Започна да ходи по заведенията с тежкарчетата, а вчера дойде пияна на училище. Изведоха я навън, а на Соколова казаха, че ѝ е станало лошо. ….. Станимир постоянно псува учителите и директорът.

– Къде са истинските учители, да ги сложат на мястото им, – започна да се възмущава Дора.

– Няма да могат, татко, както е тръгнало, – наведе глава Пламен. – Оня ден Симо се заканил на Зафиров, че ако му пише двойка по химия ще му счупи главата.

– А родителите им? Знаят ли какво правят децата им? – попита Данчо.

– Не идват на родителска среща, – каза Кирил, – дори не се интересуват дали изобщо учат, сякаш изобщо ги няма. Класният ходил на посещение на Кенгуруто, за да разбере защо не идва на училище. В това време той пиел заедно с баща си на една маса. Когато Маринов позвънил на вратата им, излязъл бащата и казал, че синът му е болен, а после Кенгуруто се хвали из цялото училище, как баща му го е отървал.

– Това не е училище, а развъдник на криминални типове, – изохка Данчо. – Ще ви преместим в друго ….

– Пак ли? – обади се Дора. – Всяка година ли ще търсим ново училище, …. навсякъде вече стана така.

Родителите бяха потресени. В училище вече не се влизаше с благоговение, а учителите нямаха авторитет. Днешното училище се бе превърнало на разграден обор, където животни вършеха неприлични и непристойни работи, а учителите са се преобразили в безлична, сива маса, подчинили ежедневието си на едно жалко живуркане.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!