Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Слави се бе фокусирал към Божия план за човечеството и целите, които Бог го призовава да изпълни.

Той знаеше, че намеренията на сатана е да унищожи човечеството и да удължи собственото си съществуване, знаейки, че времето му е ограничено и поражението му е сигурно.

Тази вечер дяволът гостуваше на Слави.

– Евангелието трябва да се проповядва на всички народи, – тържествено обяви Слави.

Дяволът се изкашля:

– Първият ми приоритет бе, да се погрижа Евангелието да не бъде проповядвано на света.

– Исус идва скоро, – каза Слави, – за това трябва да изпълним поръчението Му, разпространение на Евангелието навсякъде.

– Ха-ха-ха, – изсмя се дяволът. – С радост обезкуражавам всеки, който сериозно би приел Великото поръчение. Използвам разсейване, самодоволство, страх и дори сплашване. Всичко възможно, за да накарам цената да изглежда твърде висока.

– Ние като християни, трябва да се насочим към неспасените, – твърдо заяви Слави.

– Заблуждавам такива като теб да не мислят за това, камо ли да размишляват за вечността. Фокусирам ги да обичат земните съкровища повече от небесните. Карам ги да повярват, че временните инвестиции са по-важни от вечните.

– Словото казва, да не си събираме съкровища на земята, а да събираме такива за небето, – възрази се Слави.

Дяволът скръцна със зъби:

– Вместо идете по целия свят и научете всички народи, бих проповядвал по-популярна доктрина. Стойте си в къщи. Изграждайте сгради и се учете отново и отново как да бъдете Негови ученици.

– Времето е кратко и нивите са вече узрели ….. , – повдигна глава Слави.

Но бе прекъснат.

– Вие се молите за жетвата, като мислите, че изпълняват своята роля във Великото поръчение, – усмихна се ехидно дяволът. – Молитвата за жътвата, която е узряла е по-малко ефектива, от това самите работници да излязат и да я пожънат.

– Исус ни учи да се молим за изгубените, – Слави погледна строго дявола.

– Ти не знаеш, но аз уча християните, че Светия Дух е изпратен само да ги благославя. Те нали така се молят: Помажи ме. Помогни ми. Изцели ме. Изпълни ме. Научи ме. Изгради ме. Насърчи ме. Удовлетвори ме. И ОЩЕ всичко за мен.

– Светият Дух наистина е благословия за християнина, но Неговата основна цел е да даде сила на вярващите да бъдат свидетели на Исус, дори до степен да положат живота си, както в ранната църква така и днес в много части на света, – противопостави се Слави.

– Още ли се надяваш и вярваш в тези глупости? – попита дяволът.

– Дяволе, ти си победен от Исуса. И каквото и да правиш, ще отидеш в огненото езеро.

Дяволът изрева и изчезна.

Слави падна на колене.

– Господи, фокусът на живота ми нека да останат съсредоточен върху Твоите цели за света. Моля Те да ме предпазиш от разсейване, което отклонява енергията и вниманието ми от Твоя план. Пази ме от самодоволство. Помогни ми винаги да пазя най-важното, да те следвам.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.