Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Елена бе потънала в собственото си блато от мрачни мисли и емоции.

– Съпругът ми ме изостави с двегодишно дете и тонове дългове, – бясно говореше на висок глас Елена. – Той започва „новия“ си живот с жена на около половината от неговата възраст в чужда държава.

Тя бе много огорчена и искаше по някакъв начин да му отмъсти.

– Мразя го. А Ти, Господи, къде си?

С течение на времето огорчението притъпи способността ѝ да усеща присъствието на Бог. Загуби мира и радостта в себе си.

Дните ѝ се струваха безкрайни и самотни.

Един ден Елена се осъзна, падна на колене и се помоли искрено:

– Господи, избирам да простя на онези, които са ме наранили, обидили, злоупотребили с мен, използвали или онеправдали. Помогни ми, Боже, да разпозная стратегията на врага да ме впримчи в неприязън, огорчение и непростителност. Помогни ми да не съдя хората за греховете им. Научи ме да избягвам да отговарям с осъдително сърце, когато ме боли. Излекувай емоциите ми и обновявай праведен дух в мен. В името на Исус, Амин.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.