То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.

Седи си Пешо и си мечтае. Изведнъж скочи и се отправи към сградата на Народното събрание.
От там тъкмо излизаше солиден мъж с костюм и очила.

Пешо го приближи и каза:

– Мога ли само за един месец да заема мястото на някой депутат в Народното събрание?

Мъжът го изгледа намръщено. Той бе готов да кресне на нахалника, но Пешо продължи:

– Не с користни цели. Само да изплатя дълговете си, да отида на море, да си купя кола и за да получа пари, защото спя на работното си място. Моля ви! Ще стане ли?!

Живял някога един мъдрец. Той много обичал да критикува царя.
В един прекрасен ден на владетелят му писнало и наредил да хванат нахалника.

Когато довели пленникът пред негово величество, царят обявил:

– Мъдрецът сам може да избере как да бъде убит: чрез обесване, гилотина, разчленяване на части и т.н. Достатъчно е да допише заповедта ми: „Заповядвам да умре от …“

Мъдрецът се подчинил на нареждането и дописал заповедта, след което го пуснали на свобода. Какво е написал?

Сега е ваш ред да помислите малко. Как мъдрецът е отървал кожата? Какво ли е написал, че са го оставили жив?

Ако бяхте на негово място какво бихте написали? Какво отчаяхте ли се? По-добре мислете и вземете пример от мъдреца. Той не се е примирил със мисълта, че ще загуби живота си и е успял да се спаси.

Ако не сте успели да стигнете до някакво разумно решение ви предлагам……

Отговор: тсоратс то ерму ад мавдявопаз.

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Девойка чакала своя полет на едно голямо летище. Нейният полет се забавил и тя трябвало да чака в продължение на няколко часа.
Купила си книга и пакетче с бисквити, за да убие малко времето.  След това седнала на един стол. До нея имало един празен стол, където лежало пакетче с бисквити, а на съседния седял човек, който четял списание. Тя взела една бисквитка, човекът също. Това я вбесило, но тя нищо не казала и продължила да чете.
И всеки път, когато тя си взимала бисквитка и човекът се присягал към пакетчето. Тя се ядосала много, но не искала да прави скандал в чакалнята.
Когато останала само една бисквитка, тя си помислила: „Интересно, какво ще направи сега, този нахалник?“ Сякаш прочел мислите й, мъжът взел бисквитката, разделил я на две и без да я погледне й подал едната половинка.
Е, това вече надхвърля всичко. Тя станала, събрала си нещата и тръгнала.
После, когато седнала в самолета и бръкнала в чантата, за да си извади очилата, напипала пакетче с бисквити. Едва тогава си спомнила, че своето пакетче с бисквити тя сложила в чантата си. И човекът, който тя смятала за нахалник е споделил своите бисквитки, без да проявява гняв и огорчение, просто от любезност.