В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!

Град Таксила е разположен в северозападната част на Пакистан.

Самият град е претърпял огромно количество културни промени.

Древният град е бил столица на древния индийски народ гандхара.

За първи път в историята градът се споменава във връзка с покоряването му от персийския цар Дарий Велики през 518 г. пр.н.е.

Таксила в крайна сметка е бил разрушен от хуните през пети век. Сред руините му са се съхранили индуски, будиски и гръцки храмове.

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

Атила е последният и най-могъщ владетел на хуните. Управлявал е най-голямата европейска държава по това време. През неговото управление хуните са най-голямата заплаха за Източна и Западна римска империя.

Атила не е символ, нито прякор на хунския вожд. Самото име е обект на спорове.

Някои мислят, че името Атила идва от готски от атил – баща и ла – умалителна частица или „малък баща“. Хуните са били със азиатска кръв и са били по-дребни от готите.

Според описанията на Прис, Атила е бил нисък, но харизматичен водач и абсолютен владетел на хората си. Бил е тиранин и безмилостен воин.

Понякога е използвал определени стратегии с цел да опази хората си, но в зависимост от целта си той е изпращал коницата си срещу силно укрепени позиции и е приемал огромни загуби като цена на победата си. За това малко вероятно е да е бил „малкия баща“.

Хунският език е бил най-близо до този на дунавските прабългари. На този език „атила“ идва от „баща“ и „земя“ и може да се преведе като „бащата на земята“.

Това много повече подхожда на хунския предводител, който е трябвало да носи победи и благоденствие на народа си.

Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.