Бяха организирали малък празник. Лили и Андрей с децата си бяха поканени на него. Двамата отскоро бяха станали приемни родители.

Празникът продължи цели два часа. През цялото време Лили едва сдържаше сълзите си.

– Запази спокойствие, – посъветва я Андрей. – Радвай се на този празник.

– Погледни, – със задавен глас промълви Лили, – на където и да обърна очи в тълпата виждам Исус.

И наистина бе така.

Деница държеше увито в одеяло момиченце и му се усмихваше. То бе родено от майка пристрастена към наркотиците.

Цял рояк от доброволци посрещаха хората на вратата, поздравяваха ги и се надпреварваха да им връчват малки подаръци.

Тони и Силвия побутваха смутените си шест приемни деца напред. Някои от тях носеха очила с голям диоптър, а други имаха шини на краката. Децата бяха облечени спретнато в чисти съобразени с възрастта им дрехи.

Лео ликуваше с кутия от LEGO конструктор:

– Вижте, дядо Мишо ми го подари!

Станислав внимателно обърсваше слюнката от устата на приемния си син, който седеше в инвалидна количка.

Теодора бе гушнала две малки момичета със слухово апарати и им пееше, като леко ги полюшваше.

Забелязваше се, че всички тези хора обичаха Исус и същевременно Го представяха.

Да, тази вечер Христос бе навсякъде, където и да погледне човек.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Днес беше ден за посещение в болницата. Бащата на Симеон скоро бе получил бъбречни кризи и сега беше настанен в болничното заведение.

Симеон със съпругата си потегли с колата си към болния си баща. Там двамата се запознаха с Криси, която сподели:

– Бях обременена със семейни проблеми, но най лошото е, че се отклоних от Бога. Това ме доведе до използване на наркотици, а преди няколко седмици ми казаха, че имам рак. Сега се чувствам виновна и нещастна.

Тя плачеше и съжаляваше, за това, което бе направила и допуснала в живота си.

– Искаш ли да се помолим за теб? – попита Симеон.

– Да, – в очите на жената се появи надежда. – Желая да върна сърцето си на Исус. Той е моя Спасител.

И те се помолиха заедно.

На масичката си Криси имаше няколко талисмана. Вероятно бе ги взела, мислейки че ще я предпазят от още по-лоши неща, с които се бе сблъскала.

– А какво ще правите с тези предмети? – попита съпругата на Симеон, като посочи с ръка няколкото талисмана.

– Вземете и ги изхвърлете. Нямам вече нужда от тях, – възторжено каза Криси. – Сега имам Исус.

Криси бе от онези хора, които търсят нещо, за което да се хванат. Мястото, където могат да положат своето доверие и надежда. Такива несъзнателно търсят начини, чрез които да се чувстват пълноценни.

Ние повярвалите в Господа имаме това, от което се нуждаят тези хора и това е Исус.

Нека активираме Божията сила, която живее вътре в нас. Да проповядваме Божието име и да Го издигаме, където и да отидем.

Не е нужно да стоим в църквата и да чакаме някой да дойде, по-добре ще направим, ако излезем и потърсим изгубените.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.