След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

54 годишната бразилка Сандра Набуко по чудо оживяла, след като на главата ѝ паднал таралеж.

Незнайно как животното се оказало на телефонните жици, а след това паднало на главата на жената, оставайки в кожата на жертвата си около 200 игли.

Жената изпитала силен шок и я откарали в болницата.

Сандра признала, че първоначално е почувствала падане на тежък предмет върху главата си, а след това осъзнала, че по нея се сипят игли.

– Болката беше ужасна, но аз съм силен човек. Ако на моето място беше старец или дете, те нямаше да оцелеят, – заявила Сандра пред медиите.

Според лекарите, травмите, които таралежът е нанесъл на жената не са опасни. Те обещали на бразилката, съвсем скоро да изчезнат следите от иглите.

В древни времена живите същества обитаващи земята, нямали собствени управници. Всички се управлявали от един дух.

Един дух ръководел хората, друг обитателите на водата, а трети над дивите животни в горите и планините.

Птиците и насекомите също си имали ръководещ дух. Всеки дух си имал храм, където се събирали същества, които той управлявал.

Храмът на духа, властваш над птиците, бил високо в небето, под самите облаци. За това птиците трябвало да живеят толкова високо и им било трудно да си доставят храна. Поради това духът на птиците им разрешил един път в седмицата, да се спускат на земята за храна.

Всички птици били доволни от решението на духа. На тях им харесвало да живеят на високо, където не ги грозила опасност и само един път в седмицата те се спускали на земята за храна.
На всички птици им допаднал такъв живот, с изключение на кокошката.

Тя мислила само за това, как да получи повече храна. И била съгласна да живее дори на място, където има опасности. За това кокошката често бягала на опасните места. Духът пазел кокошката, но тя не го слушала.

Веднъж духът заминал по своите си работи, а на птиците разрешил да долетят до земята за храна, но след това бързо да се върнат в храма. Птиците изпълнили заповедта на духа и скоро се върнали от земята, само кокошката не се върнала.

Когато духът се върнал в храма, той проверил всичките ли му поданици са по местата си. Кокошката я нямало и той тръгнал да я търси на земята.

А алчната кокошка отишла толкова далече, че духът не могъл да я намери. Тогава той много се ядосал и казал:

– Въпреки, че кокошката има крила, за наказание поради нейната алчност, нека тя да не може да лети толкова далеко, колкото другите птици и нека живее на земята.

От тогава кокошката не може да се изкачи на небето и останала да живее на земята.

Седях на склона на планината и гледах шествието на бурята, която се разрази в долината. Небето се покри с мъгла и земята се разтресе от гръмотевици.

Прекрасният пейзаж, който се разкриваше пред мен, внезапно се измени и цялата красота, изглеждаше сякаш за винаги загубена.

Но бурята се скри за пределите на долината. И ако бях останала на същото място до другия ден и попитах:

– Къде е страшната буря с мъглата?

От зелената трева щях да чуя отговор:

– Частица от тази буря се съхранява в мен.

Полските цветя биха казали:

– И в нас е скрита част от тази буря.

Плодове, растения и всичко, никнещо от земята, ще повтори:

– Част от тази буря е пуснала корени в нас.

Молили сте някога Господа, във вас да се отрази образа Му? Копнеете ли във вас да се умножи плода на Духа? Молили сте се за нежност, кротост и любов?

Тогава не се страхувайте от вихъра, който бушува във вашия живот в даден момент. Този ураган носи със себе си благословения и в бъдеще ви очаква богата реколта от духовен плод.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?