И този ден отмина. Нако и Стоян едва се влачеха. Днешният ден за тях бе много натоварен и изморителен.

– Работа, работа и пак работа! Писна ми от нея, – негодуваше Нако.

– Баба ми едно време казваше: „Има едно добро място, където да отидеш, когато си разорен – на работа. Защото това е сигурен начин да изкараш пари“.

– Аз не съм изморен, а скапан, – запротестира Нако.

Но Стоян невъзмутимо продължи:

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба ми, но правилното разбиране на това, какво е работа, е жизнено важно за успеха ти. Тя е благословение.

– Какво ти благословение, – измърмори Нако, – тя си е живо проклятие. Нали Бог е откликнал на греха на Адам и Ева с работа. Така че тя няма как да е нещо добро.

– Грешиш, – поклати глава Стоян. – Ако прочетеш по-внимателно Писанията, ще забележиш, че Бог е постановил на Адам да работи, още преди грехът да навлезе в света. Първият човек  е бил ресурсен мениджър. Бог е създал прекрасна градина и Адам е получил задачата да се грижи за нея. Следователно работата не е наказание или проклятие, а нещо добро.

– Аз не харесвам работата си, – твърдо заяви Нако. – Тя изцежда живота ми.

– Щом нямаш желание за тази работа, вероятно това е начинът да ти се покаже, че е време да се придвижиш към следващото приключение.

– Какво искаш да кажеш, – попита озадачено Нако, – че не трябва да работя само за заплата ли?

– Бог те е създал да работиш. Направил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което вършиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата. Тя трябва да ти харесва. Ако никога не си виждал от този ъгъл нещата, промени си гледната точка. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и дай най-доброто от себе си за Негова слава.

– Но никой край мен не твърди, че работата е добро нещо, – възпротиви се Нако.

– Няма значение какво казват хората. Ако променяш света чрез работата, за която си мечтал, това определя пулса и насоката на живота ти.

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.