Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Слънцето докосваше нежно с лъчите си ранобудните. Симо и Калин бяха станали рано, за да си поприказват на воля, без никой да ги притеснява.

Двамата дълго не бяха се виждали. Симо бе заминал с родителите си за Испания преди три години и двамата приятели само си чатеха по интернет, но сега бе друго.

Калин въодушевен от присъствието на приятеля си започна да му обяснява

– Знаеш ли какво се стреми Бог да ни даде в бъдеще? Вечността. Божието обещание е, че ще има „ново небе и нова земя“, където ще обитава правдата.

Симо слушаше внимателно, но изведнъж го прекъсна:

– Но това не е ли бягство от реалността?

– В известен смисъл е така, – каза Калин. – Откакто дяволът се е втурнал в сегашната  ни действителност, ние се стремим да намерим изход, за да избягаме от нея.

– Като си помисля само, че светът е потопен в мъки и несправедливост, – поклати тъжно глава Симо.

– Но това е поради греха, който царува в него, – бързо реагира Калин. – „В света ще имаме скръб…“.

– А ако стана християнин? – попита плахо Симо, недоизказвайки желанията и съмненията си.

– Някой погрешно вярват, че ако станат християни, Бог ще ги избави от всякакви неприятности, – скептично се усмихна Калин.

– А нима не е така? – попита Симо.
– Благодарение на греха и нещата, които не сме очистили от себе си, сатана не спира със своите интриги спрямо нас.

– Тогава? – объркано попита Симо.

– Има облекчение за мъката и тъгата, – каза насърчително Калин. – Исус каза: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“. Забележи, Той не казва, че някога ще победи светът. Исус е вече победител.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Антоанета бе красиво и привлекателно момиче. Русите ѝ коси се разливаха като вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестяха като малки късчета от небето.

Тя не беше надменна. Не се мислеше за нещо по-вече от другите.

Приятелите ѝ я познаваха като дружелюбен и сърдечен човек. Не подминаваше никой изпаднал в беда.

Имаше голямо сърце изпълнено с любов, която отдаваше на всички безрезервно.

Един есенен ден внезапно всичко в живота ѝ се сгромоляса.

В кабинета на лекаря, чу тревожни думи:

– Вие имате рак. Трябва да се подложите на операция.

Живота на Антоанета, сякаш изведнъж спря.

Тя не виждаше красивите есенни багри, с които невидимият художник бе облякъл дърветата и храстите. Не чуваше глъчката и веселия смях край себе си.

Сърцето ѝ бе удавено в море от мъка и безнадежност.

Увещаваха я:

– Ще ти направят операция. Резултатите ще бъдат добри. Не се измъчвай толкова.

Майка ѝ тайно плачеше, но пред нея казваше:

– Тони, не се отчайвай, ще се борим до край, не трябва да се предаваме толкова лесно.

И се усмихваше на дъщеря си.

Антоанета получи подкрепа от много приятели и познати хора. В нея започна да тлее надеждата, че не всичко е безнадежно.

Една зимна утрин Антоанета бе оперирана.

След това лекарят каза:

– Налага се да продължим с химиотерапия.

Когато започна този курс на лечение, дългите руси коси на Антоанета започнаха да падат. На места по главата ѝ се появиха обриви и струпеи, това много ѝ дотегна и тя помоли медицинската сестра:

– Обръснете главата ми. Така ще бъде по-добре, отколкото сега.

Жената се съгласи.

Когато Антоанета вида как падат последните ѝ останали коси на пода, се разплака.

Тогава медицинската сестра седна до нея. След което чистосърдечно и непринудено каза:

– Не плачете! Имате такива хубави очи.