Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Вечерта бавно пристъпяше. Последната светлина потъна в нея. В стаята бе тъмно. Яна седеше във фотьойла и размишляваше върху събитията, случили се през деня.

Изведнъж се разнесе силен звън. Неспокойно се тресеше телефона на поставката до вратата.

Яна бавно се надигна, стигна до него, вдигна слушалката и тихо каза:

– Да.

– Како, да не преча? Какво правиш?

– Нищо особено. Какво има?

– Днес разговарях с един колега в работата и му викам: „Нали си знаеш аз съм си малко глупавичка“. А той ми казва, че многото знание увеличавало печалта. Това го пишело и в Библията. Вярно ли е?

Сестрата на Яна не вярваше, че има Бог. За нея Библията не бе авторитет. А сега? Вярно ли е, че това го пише, не къде да е, а в Божието Слово?

– Да, – отговори Яна. – В Еклисиаст е написано: „…. в многото мъдрост има много досада. И който увеличава знание увеличава и печал“.

– Ха-ха-ха, – изкикоти се сестрата на Яна, – значи мога да си остана глупавичка, за да ми е по-добре в този живот. Не е нужно да си пълня главата със разни мъдрости.

– Но е казано още: „Мъдрият човек е силен. И човек със знание се укрепява в сила“, – добави Яна.

– Няма значение, – засмя се сестрата, – аз исках да проверя, дали това наистина го пише в Библията. Чао.

И затвори телефона.

Който няма мъдрост, няма знание и за Всевишния, а това води до погибел. Но кой ще го разбере?

И този ден отмина. Нако и Стоян едва се влачеха. Днешният ден за тях бе много натоварен и изморителен.

– Работа, работа и пак работа! Писна ми от нея, – негодуваше Нако.

– Баба ми едно време казваше: „Има едно добро място, където да отидеш, когато си разорен – на работа. Защото това е сигурен начин да изкараш пари“.

– Аз не съм изморен, а скапан, – запротестира Нако.

Но Стоян невъзмутимо продължи:

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба ми, но правилното разбиране на това, какво е работа, е жизнено важно за успеха ти. Тя е благословение.

– Какво ти благословение, – измърмори Нако, – тя си е живо проклятие. Нали Бог е откликнал на греха на Адам и Ева с работа. Така че тя няма как да е нещо добро.

– Грешиш, – поклати глава Стоян. – Ако прочетеш по-внимателно Писанията, ще забележиш, че Бог е постановил на Адам да работи, още преди грехът да навлезе в света. Първият човек  е бил ресурсен мениджър. Бог е създал прекрасна градина и Адам е получил задачата да се грижи за нея. Следователно работата не е наказание или проклятие, а нещо добро.

– Аз не харесвам работата си, – твърдо заяви Нако. – Тя изцежда живота ми.

– Щом нямаш желание за тази работа, вероятно това е начинът да ти се покаже, че е време да се придвижиш към следващото приключение.

– Какво искаш да кажеш, – попита озадачено Нако, – че не трябва да работя само за заплата ли?

– Бог те е създал да работиш. Направил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което вършиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата. Тя трябва да ти харесва. Ако никога не си виждал от този ъгъл нещата, промени си гледната точка. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и дай най-доброто от себе си за Негова слава.

– Но никой край мен не твърди, че работата е добро нещо, – възпротиви се Нако.

– Няма значение какво казват хората. Ако променяш света чрез работата, за която си мечтал, това определя пулса и насоката на живота ти.

В гората израстна млад строен дъб. Той разпери клоните си, обсипани с листа и се радваше на топлите лъчи на слънцето.

Изведнъж задуха силен вятър. Той не прощаваше лесно на този, който застанеше насреща му. Малък и голям в гората превиваха снага пред силата му.

Младият дъб се възмути:

– Ветре, защо не даваш покой на никого в тази гора, особено на дърветата?! Духаш ли духаш! Тревичките само галиш, сякаш ги приготвяш за тържествен бал. А на мен виж колко клони изпочупи.

– Ех, младост, младост …… Глупавичкият ми, – обади се нежно старият дъб. – Това е за твое добро.

– Как така? – изненада се младият дъб, а в същото време си помисли: „Този старец напълно е изкуфял. Вятърът ме съсипва, а той ми твърди, че било в моя полза“.

Старият дъб сякаш прочете мислите на младото дръвче, въздъхна разбиращо и обясни:

– Колкото повече клони чупи вятърът от теб, толкова повече корените ти укрепват и растат надълбоко в земята. Скоро той ще повали и мен, за да има повече слънце и простор за теб.

– Благодаря ти, старче, за мъдростта, – каза младокът вече напълно убеден в правотата на стария дъб.

Младият дъб много съжаляваше, че не може да се отдръпне настрани, за да не бъде повален този стар мъдрец, отстъпващ място на по-младият …..

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!