Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Безлунна нощ. Никола дремеше в аптеката. Той бе възвратен човек, но тази нощ бе дежурен. Чу звънеца и бързо скочи.

Когато отвори вратата, видя на прага разплакано момиче с рецепта в ръката.

– С какво мога да ти помогна , момиченце? – попита фармацевта.

– Майка ми умира, – проплака момичето – и аз дойдох да ѝ взема лекарството.

Момичето подаде рецептата, а Никола още сънен неохотно се зае да приготвя лекарството.

Когато приключи го даде на детето. То грабна лекарството, изскочи от аптеката и бързо изчезна в мрака.

Оставяйки шишенцето, от което бе взел малко, за да направи лекарството, Никола изведнъж забеляза грешката си.

– Какво съм направил? – фармацевта пребледня. – В лекарството съм добавил силна отрова и ако болната го изпие …. ще умре.

Никола изтича бързо на улицата, но момиченцето вече го нямаше.

– Какво да правя?  – безпомощно чупеше ръце аптекарят. – От къде да потърся помощ? Дори не знам къде живее това момиче и болната му майка ….

Изведнъж Никола си спомни как майка му казваше:

– Каквото и да се случи в живота ти, няма кой друг да ти помогне освен Бог.

Никола падна на колене и започна да се моли:

– Господи спаси ме! Не допускай майката на това момиченце да изпие лекарството, което ѝ дадох и да умре. Помогни ми, не искам да бъда убиец!

Никога по-рано той не се бе молил така. Беше равнодушен към Бога и дори не даваше да му говорят за Него.

Искрената му молитва не остана без отговор.

Отново някой позвъня. Аптекарят отвори вратата и видя същото момиче.

– О, господине, – каза момичето плачейки, – спънах се и паднах. Шишенцето, което ми дадохте се счупи. Нямам повече пари, а мама умира …..

Никола прегърна детето. Той я утеши:

– Не се безпокой, ще ти направя ново и ще го занесеш на майка си.

Това момиче бе за него като ангел, който донесе отговора на молитвата му, дори много повече, даде му вяра в живия Бог.

Никола направи отново лекарството и когато го даде на момичето, като прибави и малко пари.

От тази нощ Никола обикна Бога, а чрез него и всички хора….

В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.