Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Музикален рецензент на един хамбурски вестник написал, че известният цигулар Регер, който свирел с оркестър концерт на Бетховен, е включил в изпълнението си съвършено неподходяща по стил каденца.
Рецензента предполагал, че тази каденца цигуларят сам е съчинил.
Регер прочел рецензията и поискал да поговори с автора на статията по телефона.
Вдигайки слушалката, рецензентът чул кратък, но много изразителен монолог:
– С вас говори Лудвиг ван Бетовен. Бих искал да Ви информирам, че вчера изсвирената каденца е написана лично от мен.