Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.

Едно малко момче, което наскоро повярвало в Бога, попитало баща си:
– Татко, как да вярвам в Святия Дух, когато никога не съм го виждал?
– Добре, ще ти покажа, – казал бащата, който бил електротехник.
Завел сина си при една електростанция и му показал генераторите.
– От тук енергията идва до нашите домове, нагрява печката и ни дава светлина. Ние не виждаме енергията, но тя идва от тези машини и протича по кабели, – казал бащата. – А сега искам да те попитам: Ти вярваш ли, че съществува електрическия ток?
– Да, вярвам, – казало момчето.
– Разбира се, че ще вярваш, – казал бащата, – но ти не вярваш, защото го виждаш. Ти вярваш в неговото съществуване, поради нещата, които върши. Така можеш да вярваш и в Святия Дух, не защото го виждаш, а защото променя живота на хората, които са повярвали в Бога.

Албинизмът при хората се нарича вродена липса на пигмент в кожата, косата и очите. Тези хора имат неестествено бяла кожа и руса коса. Албинос се  ражда, когато и двамата родители имат съответстващия ген. Според статистиката, албинизъм се случва при един на 20 хиляди новородени.
Албиносите в Африка много често страдат от атаки и дискриминация. Освен това, тези хора са по-податливи към рак на кожата, тъй като повечето от тях са принудени да работят под слънцето, а светлата им кожа е невъзприемчива на неговите лъчи.
В Танзания, албиносите се смята за символ на щастие и просперитет. Поради това, те често стават жертви на престъпници, които ги убиват с цел печалба. Части от тялото или органите на албиносите се купуват от местните магьосници за производството на амулети и отвари.
Най-често жертвите са жени или слаби беззащитни деца, но понякога това са и мъже. Например, през 2008 г. в Танзания е убит 50-годишният албинос Рутахиро Ниерере, чието тяло е съсечено посред бял ден точно пред къщата му. Убийците крещели: „Имаме нужда от краката ти! Нуждаем се от краката ти!“
През 2011 г., в Танзания се загубило бебето албинос на име Джума. По-късно, обезкървеният му труп, нарязан с бръснач, е намерен в храстите край село Калема, в близост до известното езерото Танганайка.
През февруари 2013 г. жертва на престъпниците е станала 39-годишната майка на четири деца Мария Чамбаненге. Нападателите нахлули в къщата й и отсекли ръката ѝ.
Няколко дни по-късно подобен инцидент станал със седем годишно момче албинос. Изверги нападнали детето, когато се връщало от училище и отсекли ръката му.

Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….