Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Солидна международна конференция бе посветена на един от най-големите проблеми на човечеството – затлъстяването.
Диетолози, психолози и лекари по лечебна физкултура доказваха едни на други, че техните методи са най-добрите.
Изведнъж стана един хирург и направо от мястото си, без да излиза отпред каза:
– Момчета, знаете ли как започват повечето от операциите?
Залата затихна. А хирургът казал това, от което всички добри специалисти, а на конферанцията се бяха събрали доста световни светила, се засрамиха.
– Задължителната прелюдия преди всяка операция, – казал хирурга, – са разкопките. За да стигнем до органите, ние трябва да си пробием път през гъстата мазнина. Виждали ли сте някога външния вид на органи, изкопани от мазнините? Това не са органи, а някакви аномалии! Деформирани, обезобразени, хипоксични – едва живи. Ние ги освобождаваме от хватката на мазнината, кроим, шием, присаждаме ….. А след това отново плъзват мазнините и всичките ни усилия отиват напразно.