Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.

Стоян дълго се въртеше в леглото и не можеше да заспи.

– Мамо, защо татко не спи в къщи? – попита накрая Стоян.

– Той отиде много далеко по работа, – без да ѝ мигне окото го излъга Невена.

Тя нямаше сили да признае пред сина си, че баща му ги е зарязал.

– А кога ще си дойде? – Стоян попита настойчиво .

– Скоро, много скоро, миличък, ….

– Мамо, татко ми липсва. А той скоро ли ще си дойде?

– Баща ти го изпратиха на доста продължителна командировка. Той е добре, не се притеснявай.

– А защо не ни звъни? Хайде да му се обадим, – Стоян не желаеше така да останат нещата.

– Сега не можем да му се обадим, сине, той е много зает. Като се освободи, ще ни се звънне непременно.

Спасителната лъжа не за дълго помагаше на Невена да скрие истината. Стоян постояно питаше за баща си.

И тъй като мъжът ѝ не се появи след няколко седмици, Невена трябваше да разкаже на сина си всичко, както си е.

– Татко ни е напуснал? Той повече не ни обича? – горчиви сълзи една по една се стичаха от детските очи.

– Какво говориш, миличък, обича ни. Разбира се, че ни обича. Просто татко преминава сега през труден период. Навярно скоро ще дойде пак при нас.

Но баща му не дойде. Малкия Стоян чакаше вести от баща си. Очакваше, че ще му се обади за рождения му ден. След това помоли Дядо Мраз да изпълни най-голямото му желание, но времето течеше, а желанието остана неизпълнено.

Невена забелязваше колко тъжен става синът ѝ от ден на ден. Тя разбираше, че момчето много е обидено на баща си за това, че не го в потърсил.

А и тя самата не знаеше как да му помогне, защото не можеше да се справи с болката, че бе отхвърлена и изоставена……

Когато Сара стигна до касата, кошницата ѝ бе пълна до горе. Отпред на опашката стоеше момче със скъсани маратонки и възкъса риза. В ръката стискаше пари.

До него бе момиче, вероятно сестра му. Къдриците ѝ явно се нуждаеха от гребен. Тя не бе облечена по-добре от брат си.

Независимо от всичко момичето бе щастливо и пригласяше фалшиво на пуснатата музика в магазина. В ръка то държеше много внимателно чифт много красиви обувки.

Когато стигнаха до касата децата чуха:

– Дванадесет и двадесет.

Момчето смутено постави парите, които стискаше до момента в ръката си на масата.

– Тук има само три и десет, – каза касиерката

– А може ли останалите пари да донесем след Рождество? – попита плахо момчето.

– Не, – грубо каза касиерката, – магазинът не продава на кредит.

Момиченцето прегърна обувките и заплака:

– Но Спасителят иска да купим тези обувки.

– Не плачи, – скара се брат ѝ. – Да вървим.

Сара не издържа и постави на масата недостигащите пари. В края на краищата е Рождество, нека се веселят децата.

Децата замръзнаха изумени. Когато Сара излезе от магазина попита момиченцето:
– Защо мислиш, че на Исус са му необходими тези обувки?
– Мама е болна, – каза момчето. – Лекарят каза, че скоро ще иде на небето. А там всичко е слънчево и златно, така казва нашият учител в неделното училище. За това искахме мама да бъде красива, когато се срещне със Спасителя.
Сара замълча, тя едва сдържаше сълзите си. Накрая успя тихо да каже:
– Да тя ще бъде красива.

Малкият на Петър е само на пет години, но е много оправен. Всичко знае и от много неща е интересува.

Съседът, дядо Николай, веднъж попита момчето:

– Когато пораснеш какъв ще станеш?

Малкият се замисли, а после каза много сериозно:

– Не знам точно …. Но ако попадна в някоя добра корпорация, непременно ще бъда директор.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.