Разговорът се водеше доста настървено. Младите хора се вълнуваха и обменяха мисли, но не пред компютрите, а в парка. Така бяха решили предварително така, за да не им влияе нищо, когато може да ги отклони.

Денят беше слънчев, но не горещ. Подухваше слаб вятър и леко разлюляваше клоните, а листата шумоляха, сякаш нещо си шепнеха.

– Интернетът е реален наркотик, – заяви категорично Мишо.

– А какво според вас е наркотик? – попита Симо.

–  Това е напълно безполезно нещо, без което човек може да живее добре, докато не се опита, – засмя се Румен.

– Забележете, повечето хора изпитват огромни трудности при четенето на големи текстове, да не говорим за книги. Дори и публикации в блога по-големи от три или четири абзаца са прекалени. Те изглеждат трудните и досадни за четене, а и скучни, дори не заслужават елементарно вникване, – Дамян започна от своя гледна точка да разглежда проблема.

– Създава се един порочен кръг, – подхвана Гошо, – да пишеш много няма смисъл, защото повечето няма да го прочетат, а съкращаването на обема не предава пълноценно мисълта на автора, а за разбирането на читателя да не говорим.

– Чувал съм хора, които имат добри навици за четене, – сподели Мишо, – да казват, че след един ден маневриране из стотици електронни писма, те не са в състояние да прочетат някоя интересна книга, защото четенето дори само на първата страница се оказва истинско мъчение за тях.

– Но това не е всичко, – скочи Симо. – Поради постоянна връзка с интернет, се влошават такива навици, като способност да се върне към вече веднъж осмисляна информация, анализиране на прочетеното и включване на въображението.

– Най-лошото е, – каза Румен, че в повечето случаи хората отиват в интернет за съмнителни развлечения или извличат информация, която има не само нулева, но и негативна културна стойност.

– Ами психическата депресия, граничеща с паника, когато съответната електроника се развали или тока спре? – махна с ръка Дамян.- След такива случаи, човек се чувства физически прекършен, състояние напомнящо на въздействието на наркотици. Не ми ли вярвате? Изключете си електроните джаджи за повече от един ден и ще разберете тогава.

– Съществува мнение, което аз напълно споделям, – каза Мишо, – че способността за ефективно възприемане на сложните текстове, да се чете по-трудни книги скоро ще се превърне в привилегия достъпна само за конкретна каста хора.

– Идеята не е нова, – намеси се Симо, – тъй като в роман на Умберто Еко „Името на розата“ предложили да влизат в библиотеката само тези, които могат и желаят да усвояват по-сложни знания. А всички останали са в състояние да четат само знаци и интернет.

– Никакви хапчета, хранителни добавки, диети и т.н. не могат да спрат деградирането на мозъка, – разпалено започна Румен. – Само едно може да я спре – прекратяване на достъпа и обработката на всевъзможен информационен боклук, и ежедневно натоварване на мозъка с полезна информация.

– Този процес е изключително сложен и за много хора е напълно невъзможен, – тъжно поклати глава Дамян.

– Явно за тях, както се казва, влакът вече е заминал, – констатира Гошо.

Захладня и момчетата решиха да се прибират вече. Всеки от тях си тръгна замислен към дома. Мислите, които бяха обменили, не им даваха покой…

На маса седеше красиво малко момче. То много тихо нещо си шепнеше и се накланя към чинията. Мъжът, навярно бащата на детето, така изкрещя, че стресна хората в заведението.

– Къде е тоалетната?! Къде е тоалетната?! Нали те питах преди 5 минути, а ти какво ми каза? Питам те, какво ми каза? Сега гащите ти са пълни, давай, тоалетна вече не ти е нужна!

Жена на средна възраст погледна бащата. А той продължаваше да крещи. Слюнки чак му излизаха от устата, започна да псува. Зачерви се и сви юмруци.

Момчето стана пурпурно и наведе още по-ниско главата си.

Жената не издържа и каза на бащата:

– Децата на тази възраст, не могат да предвидят, кога трябва да ходят до тоалетната.

Мъжът я изгледа свирепо. Хвана момчето за ръка и каза ядосано:

– Да тръгваме!

Момчето последва баща си без да посмее да вдигне главата си.

Петър изведнъж реши да отиде на риболов. Всъщност това бе кодовото название за среща с приятели на чашка. За да покаже, че нищо лошо не върши и е много загрижен за семейството си, той каза на жена си:

– Ще взема Станислав със себе си. Ще пошляпа във водата. Ще поиграе на чист въздух.

– Да не го изгубиш някъде, – тревожно го погледна жена му.

– Как ще го загубя, та той вече е голям, – засмя се Петър, като тайно намигна на сина си.

Докато Петър беше на реката, под сянката, където си пийваше с приятелите си, петгодишният Станислав бе оставен на свобода. Детето се къпеше, препичаше се и не усети кога изгоря на слънцето.

Когато Петър видя зачервеният гръб на сина си разбра, че е станала беля. Бързо взе момчето и го заведе в близката болница.

Там ги посрещна една възрастна медицинска сестра, на която всички викаха леля Мира.

– Май сте прекалили със слънцето, – каза им тя, – но аз имам чудодейно лекарство.

Медицинската сестра намаза с мехлем изгорелия гръб на Станислав и нещата се понаредиха.

По време на лечението медицинската сестра смъмри безотговорния баща:

– За децата си човек трябва да се грижи. Лятото настъпи, малките не мислят много за силното слънце и му се радват, но родителите, особено бащите трябва много да внимават.

Вечерта мъжът се върна със сина си в къщи. Застана пред жена си виновен и уплашен, а малчуганът бе намръщен и ядосан.

Жената попита:

– Какво се е случило?

Мъжът ѝ наведе глава и нищо не каза.

– Как какво? – свил устни, каза синът настървено. – Докато татко ловеше риба под сянката, лятото ми се нахвърли отгоре….

Малко момче  е притеснено и пита баща си:

– Татко, вярно ли е, че когато хората умират се превръщат  в прах?

– Е, да, така е написано: „Ти си прах и в прах ще е превърнеш“….

– Татко, това означава, че някой е умрял под кревата!

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.