Захари Димитров скоро щеше да отпразнува своя 17 рожден ден. Той играеше в местния футболен отбор. Много му допадаха видеоигрите.

Днес се провеждаше обичайната футболна тренировка. Всичко вървеше добре, докато Спас, един от играчите, не повали на земята Захари.

Георги този ден бе един от доброволците на бърза помощ. Той бе много близо до стадиона, където тренираха юношите и чу обърканите и уплашени гласове, на момчетата, които тренираха:

– Той е в безсъзнание …

– Съвсем леко го докоснах, какво му стана? – уплашено извика Спас.

– Лекар!

– Помощ! …. Къде се бавят тези с линейката?!

Георги изтича и помогна с каквото можа, но случаят не бе по неговите възможности.

Екип от бърза помощ заедно с треньора на футболния отбор побързаха да откарат Захари в реанимацията.
Те се суетяха около младежа:

– Това е най-тежкият ни случай до сега в практиката ни, – каза докторът, който прие пострадалия.

Родителите на Захари веднага пристигнаха в болницата, където бе приет синът им. Там те получиха зловещата информация:

– От 20 минути, синът ви е мъртъв. Причина за това е необратимата повреда на главния му мозък.

Но стана чудо. Една от сестрите, която бе погледнала към екрана на апарата, който доскоро показваше само една дълга непрекъсната линия извика:

– Сърцето му отново започна да бие.

Веднага Захари бе въведен в изкуствена кома. Температурата на тялото му бе понижена, за да може сърцето му да се справи със сърдечната травма.

На другия ден след трагедията Захари се събуди.

Лекарите бяха развълнувани и изненадани:

– Мислехме, че този младеж безвъзвратно е изгубен.

– Не съм допускал, че при такава тежка травма никога ще се събуди….

След три дена Захари разказваше на родителите си:

– Видях мъж с гъста брада, и дълги коси. Очите му бяха сини. Сигурен съм, че това бе Исус, въпреки че не се представи, защото бе обкръжен от ангели. Той положи ръка на рамото ми и каза: „Всичко ще бъде наред“. Имах чувството, че вижда всичко в мен.

След като се възстанови Захари се промени много.

– След случилото се аз се чувствам много по-силен, – споделяше с близки и приятели той.

Много хора повярваха, на разказа на Захари, но други се отнесоха с недоверие.

Един от чичовците му твърдеше:

– Навярно е пил някакво лекарство за спиране на сърцето по грешка, за това е спряло и сърцето му.

– Но той беше мъртъв 20 минути, – възрази майката на Захари.

– В паниката на лекарите няколко секунди са се видели като повече минути, – продължаваше да разсъждава на глас чичото.

Бащата на Захари не искаше да спори, за него бе важно, че синът му е жив. Само прибави:

– Хората могат да спорят с науката и логиката, но човешкия опит, никой не може да оспори.

Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Страшен нещо се случило в едно малко село в Боливия. Двама младежи откраднали мотоциклет от съселянин, който заловил крадците. Той не ги закарал в полицията, а сам ги осъдил.

Крадците били заведени в джунглата и здраво били вързани до огромен мравуняк.

Мравките хапели младежите болезнено, но не смъртоносно. Боливийските мравки заради  много болезнените ухапвания ги наричат огнените мравки.

Едно ухапване от мравка е равносилно на силно изгаряне, а с какво трябва да се сравни усещането, когато служиш за обяд на цял мравуняк.

Хора от селото отишли да видят как се чувстват младежите. Удивително, но момчетата били живи, но много изплашени и отслабнали от нетърпимите болки.

Тогава собственикът на мотоциклетът поискал от семействата на крадците откуп за 4 хиляди долара. Това е много голяма сума за Боливия. Тя 4 пъти превишава  средния годишния доход на боливиец.

Родствениците, за да спасят своето безотговорно потомство, успели да съберат исканата сума и младежите били освободени от мравешкия плен.

После двамата крадци били закарани в болницата. Единият попаднал в реанимацията, а другият получил остра бъбречна недостатъчност. Лекарите са казали, че живота на младежите не е застрашен.

Навярно тези млади хора за цял живот ще запомнят тази кражба и настигналото ги възмездие.